Градски дъжд, градска вечер.
И бетонно пелтечи
тих капчук под олющен балкон.
Колко време изтече
в този миг безконечен.
Колко шум сбира мокрият тон.
Къкрещ чайник ме сгрява
с бегла мисъл - такава,
за фалшив и скалъпен уют.
Всяка нощ ми минава
в двупосочната права
между хляба и мравешки труд.
Щом отново възкръсне
утре златният пръстен,
ще разпръсне ли облакът сив?
Всяка сутрин, невръстен
и по-мъничко мръсен
е градът ни. Почти е красив.
После бързащи стъпки
пак калта ще разтъпчат.
Ще разплискат из градските локви
всяка слънчева тръпка,
всяка никнеща пъпка,
а денят ще е още по-мокър.
И съвсем водоравно
в своя път ще оставя
малки стъпки по малка отсечка
в двупосочната права
между дясно и ляво,
в пет квадрата със газена печка.
© Миглена Миткова