автор: rajsun

И първа имах, имах и средна,
ето, че стигнах и до последна.
Не бързам с дланите, само със устни.
Ръката хване ли – трябва да пусне.

Сторя ли стъпката, взема ли тялото,
остава тръпката преди раздялата.
Затова мълком да те погледам –
по-дълго, по-дълго, че е последно.

Някакъв вътрешен глас се обажда:
"Има завръщане, има прераждане..."
Стига си лъгала, надеждо недна!
По-дълго, по-дълго, че е последна...