Денят прегаря с дъх на кестен стар,
спуска рехава завеса здрача,
с искрящи пръсти с цвят на кехлибар
затваря залезът клепачи.
Нима в небето нощно те горят
и морен стихва в тях животът!
Защо във тях заложен е разпад?
Звездите жарки също плачат.
Защо животът в миг угасва,
защо човекът си отива,
когато тук е тъй прекрасно,
когато тук сме тъй щастливи?
Ще дойде ли денят, когато
ще се завърнем тук отново
да заживеем в двата свята
и за безсмъртие готови?
Ще минат хиляди години
и Адът ще се сгромоляса,
безсмъртен в Рая ще премине
човекът расъл на Земята.