автор: Ju

Никой не ѝ каза, че баба ѝ е починала. Разбра го случайно, дочувайки разговора на майка си по телефона от другата стая. Изтича в детската при сестра си и прошепна в ухото ѝ:
- Ти знаеш ли, че баба Малена е починала?
- А ти откъде знаеш?!

Тогава Ваня заплака. Сестра ѝ излезе от стаята, след това се върнаха двете с майка им и започнаха да я прегръщат и утешават.
Не ѝ разрешиха да отиде на погребението. Беше само на десет години. Трябваше да остане в дома на леля си, която се грижеше за малкото си бебе. Освен това валеше. Следващите два дни не ходи на училище и не спираше да мисли защо не ѝ казаха, че баба е починала. Да, всички бяха необичайно мълчаливи на вечеря същия ден. По-късно се сещаше колко бледа и уморена изглеждаше майка ѝ, сякаш самата тя е смъртно болна.
Ваня плачеше повече от обида, от това, че явно са скрили от нея и сега се опитват да я залъжат с обяснението, че все още е много малка. Не ѝ беше мъчно за баба ѝ, не и за онази жена, лежаща безмълвно в болничното легло месеци наред. През последните дни ѝ беше трудно дори да я прегърне и го правеше само след изричното настояване на майка си. Беше ѝ мъчно обаче за онази баба, която помнеше. О, да, тя беше нещо различно.
Двете със сестра ѝ гостуваха на баба си обикновено през уикендите. Ваня усещаше, че тя се радва и очаква тези дни с по-голямо нетърпение от сестра си. Майка им ги водеше с колата в събота сутрин и ги прибираше обратно в неделя вечер. Обикновено дори не ги разпитваше какво точно са правили и как са прекарали. Просто един обичаен уикенд на баба и нейните внучки. Въпреки че в него нямаше нищо обичайно.
Баба Малена не беше като другите баби. Носеше косата си къса и не я боядисваше, та тя беше в преливащи нюанси на сивото и бялото, а не лилавееща или синкава. Въпреки това изглеждаше по-млада от останалите баби в квартала. Освен това носеше обувки на токчета и от онези ярки, дълги роби, които си беше донесла от разни екзотични места по света. На ръката ѝ подрънкваха сребърни гривни, които беше обещала да подари на Ваня, когато порасне още малко. Баба Малена беше красива жена. Не само като млада, за което свидетелстваха снимките в дома ѝ. Изглеждаше така, сякаш оставя благосклонно годините да се трупат без да им обръща внимание. И те си се трупаха, без обаче да оставят мрежа от бръчки по лицето ѝ, без да смъкнат гърдите ѝ до корема или да я прегърбят.
Баба Малена не водеше внучките си по детски площадки и люлки, което си беше запазена марка занимание на повечето баби и дядовци. Обикновено си играеха у тях. Позволяваше им да обличат дрехите ѝ и да се гримират, не даваше само обувките, за да не им кривят токчетата. Ваня прекарваше дълго време, гледайки се в огледалото, пременена ту като индийка с червена точка на челото, ту цялата в бяло, като арабска принцеса.
След тези игри задължително имаше спокойни часове на четене. Баба Малена не четеше на момичетата, всяка сама трябваше да прочете определен брой страници и след това да разкаже за прочетеното. Това беше най-трудната част. Ваня се подготвяше старателно за въпросите на баба си, стараейки се да я впечатли. Нерядко обаче срещаше равнодушие или направо неодобрение, особено когато не можеше да изрази ясно какво мисли за някоя книга. За баба Малена липсата на мнение беше непростима. Сестра ѝ, тиха и затворена по природа, се притесняваше от това занимание дори повече от Ваня. Но на нито една от двете не беше хрумвало да откаже да участва или да се противопостави на баба си по друг начин.
В къщата на баба Малена всеки си имаше задължения. Ваня например трябваше да полива двата големи фикуса и да им бърше листата с влажна кърпа. Не разбираше как е възможно, но баба ѝ казваше, че цветето след това ѝ е „благодарно“. На сестра ѝ, като по-голяма, се падаше миенето на чиниите след вечеря. А вечерята винаги се състоеше от едно и също – варени макарони с формата на мидички или кус-кус. И въпреки че никога нямаше друг десерт, освен плодове, за двете момичета тази вечеря беше истинско пиршество. Понякога баба Малена ги водеше на ресторант, без повод и само тях двете. Там винаги си поръчваха печено пиле с пържени картофи.
След вечеря баба им сядаше на терасата с чаша изстудено бяло вино, гледаше залязващото слънце и пушеше цигара. Ваня не познаваше друга баба, която пуши цигари.
- Момичета, елате да гледаме залеза заедно! – викаше ги тя. – Погледнете! Колко е красиво...
Ваня помнеше, че в такива моменти изпитваше нещо като срам. Неудобство не от самото преживяване, а по-скоро от това какво биха казали приятелките и дори родителите им затова. Имаше нещо странно и притеснително в цялата работа. Вкъщи не гледаха залеза заедно. Всъщност никой, когото Ваня познаваше нямаше време да съзерцава залеза. Може би го забелязваха и отчитаха, че е красив, та кой би нарекъл един залез другояче. Но Ваня никак не можеше да си представи как някой я пита, например „Какво правите след вечеря при баба?“ и тя отговаря: „Гледаме залеза.“ Добре, че досега никой не я беше питал точно това.
След като и последните отблясъци на слънцето затихнеха, всички влизаха вътре и започваше подготовката за лягане. Телевизия в къщата на баба Малена не се гледаше. Ваня не помнеше дали изобщо имаше телевизор. Затова пък имаше дълга и шумна вечерна баня. Водата от легена, толкова голям, че Ваня се събираше цялата в него, като бебе в коритце, се плискаше и дори излизаше навън в коридора, но баба Малена никога не се караше за такива неща. От повечето възрасни, с които общуваха, тя единствена не повишаваше тон на децата. Говореше им като да са равни.
Трите спяха в една стая – баба Малена на леглото, а момичетата на два меки дюшека на пода. Когато загасяха лампата, баба им разказваше някоя история от многобройните си пътувания по света по време на работата ѝ като медицинска сестра. Понякога историите се повтаряха, но сестрите нямаха нищо против да ги изслушат отново. Освен това и двете бяха прекалено добре възпитани, за да прекъснат възрастен човек с думите „А, тази история сме я чували вече.“
После баба Малена се разболя. Всъщност Ваня нямаше как да знае това, нито кога точно се случи. Просто гостуванията им се разредиха. Един ден, връщайки се от училище, още с чанта на гърба, Ваня дочу почти неузнаваемия глас на майка си от кухнята:
- Моля те, майко! Трябва да се лекуваш. – около минута мълчание и после отново – Моля те, заради мен, заради момичетата!
Ваня не чу какво отговаря баба ѝ. Отиде си в стаята и остана там, докато не я извикаха за вечеря.
Последното им гостуване при баба Малена беше към края на лятото. Дотогава тя беше много отслабнала, не пушеше цигари и едва-едва отпиваше от виното си на терасата. Момичетата седяха край нея мълчаливо и гледаха залязващото слънце. Чиниите от вечерята стояха неизмити в мивката. Незнайно защо точно те се запечатаха в съзнанието на Ваня и спомена за тях я натъжаваше.
Някъде около седмица след погребението майка им ги взе със себе си в апартамента на баба. Каза, че трябва да разчистят вещите ѝ и да подарят по нещо нейно на близките. Така се правело. Ваня си помисли, че едва ли баба Малена би се интересувала от общоприетите правила, но не каза нищо. Майка им ги остави да си изберат каквото всяка поиска. Ваня взе жълтата рокля и една дребна шарена фигурка на дебело усмихнато човече. Събираше се в шепата ѝ и можеше да го носи в джоба си. Освен това и двете поискаха да си запазят дюшеците и да спят на тях вкъщи, вместо на старите си.
- Е, мисля че приключихме засега... – каза майка им. – Да тръгваме.
- Може ли да останем още малко? – попита Ваня – Да погледаме как залязва слънцето.
Трите седнаха на терасата. Беше топла октомврийска вечер. Ваня не помнеше да е виждала по-красив залез.