автор: melange

Животът ми – несресана мъгла –
простира върху мене мръсни дрипи
от гъста, плътна, облачна тъга
и остра влага – докато пресипна.

Удавеният изгрев става блед,
а слънцето – парче строшена стомна.
Тежат ми дните, не от пчелен мед,
тежат от грижи – кучета бездомни.

Гласът ми е изгубен и мълчи,
сърцето тупа тихо, мъжделиво.
Навътре в мен дълбаят ров сълзи,
навън от мене нищо не прелива.

Понеже трябва да се съхраня,
но как, безгласна, помощ да открия?
Безмълвните си чувства и слова
затварям във душата си – кутия.

С надежда Бог да чуе как мълча,
сълзи, молитви, болки измълчавам.
Събирам ги в непратени писма,
но вярвам – Той все пак ги получава.