автор: konstantin_lakov

,,Валери Противопуяков смътно подозираше, че фамилното му име произхожда от някакво село в Хасковско. Хипотезата му не беше вярна. Нито около Хасково, нито където и да е другаде съществува село Противопуяк.
Историческата причина за появата на странното му име е дълга и объркана. Верен на навика си да пиша истината, само истината и нищо друго, освен по някоя опашата лъжа от време на време, ще я изложа във възможно най-кратък вид.
Покойният автор на нелошо тиражирани хорър-романи Д. Д. беше оставил в издателството последната си, печално недовършена чернова на опус от 289 страници, без заглавие и с главен герой, фигуриращ в текста като В. Пр. Тъй като романът звучеше като почти завършен, издателят го връчи на редактора (Стефчо) с мъглявото указание да го дооформи и пусне за печат възможно най-бързо, преди читателският интерес към неочакваната и доста загадъчна кончина на Д. Д. да прегори и угасне. Въпросният (Стефчо), екстравагантен тип и в никакъв случай трезвеник, известен с нелепата мания да настоява, че малкото му име е отваряща скоба, а фамилията му е Стефчо с липсващ интервал пред нея и със затваряща скоба накрая, безропотно взе ръкописа и се заби в денонощното барче срещу издателството.
На следващата сутрин потегли към печатницата с чудесно отредактиран текст от шест страници, в които В. Пр. вече не беше чак пък толкова главен герой, а и се оказа набързо прекръстен на Валери Противопуяков.
(Стефчо) не бе в състояние, нито в настроение да обясни откъде му е дошла тази поправка.
Предпочиташе изобщо да не дава обяснения, тъй като беше изкарал нощта в компанията на някой си Ставропулос, който прояви забележителна щедрост с почерпките, а също така фактически убеди редактора да не си губи времето с ръкописа, защото той, Ставропулос, щял да му го отредактира без никакви проблеми. После отскочи на няколко пъти до тоалетната с папката страници под мишницата, на зазоряване рече ,,Готово!", тръшна ръкописа на масата, отскочи пак и повече не се върна.
На две преки от печатницата (Стефчо) пое дълбока глътка свеж въздух и за своя изненада като с магическа пръчка изтрезня. Когато установи, че ръкописът рязко се е смалил, а липсващите страници наистина липсват, тъй като Ставропулос беше дал идея да си палят пурите с тях, а (Стефчо), обзет от пиянска толерантност, любезно се бе съгласил, с изтръпнал врат и разтреперани колене приседна на първото изпречило му се столче в кафенето на тротоара и от немай-къде взе да чете така вълшебно отредактираните остатъци.
,,Ръкописите не горят", мрънкаше той заклинателно, докато си палеше цигара и прелистваше обгорените страници. ,,Откъде се взе пък този Противопуяков?", запита се озадачено той при третата поява на въпросния в текста, а междувременно на масата му без покана се настани някаква дама с букетче жълти цветя и шарена плетена чанта, от която извади пакет цигари, лапна една и зачака да й поднесат огънче.
– Заето е – разсеяно се обади (Стефчо). Текстът се беше оказал не чак толкова зле, колкото можеше да предположи. Всъщност дори и граматическите корекции, задължителни за ръкописите на нескопосника Д. Д., бяха на впечатляващо професионално ниво.
– Голям праз! – отзова се дамата. – Тука сервират ли джин?
– Имам зареден противопуяк – недружелюбно предупреди (Стефчо), макар да не си даваше ясна сметка какви ги дрънка.
– И нямам скрупули да го използвам – добави той, когато се усети. ,,Като ще е гарга, нека е рошава", каза си, без да вдигне поглед от ръкописа.
– Какво е противопуяк? – прояви интерес дамата.
– Съвсем простичко, но ефикасно средство против гнусни, гадни пуяци – обясни (Стефчо), – които ми пречат да си гледам редакторската работа. Поне така пише тук. По средата на втора страница.
Той посочи с пръст цитирания текст, докато същевременно се чудеше как се маха воден знак с главни букви ,,PROPERTY OF PERISTOKLES STAWROPOULOS & CO. LTD. – ESTABLISHED 2019", отпечатан дявол знае защо в мръснокафяв цвят по целия диагонал на лицето и гърба на всеки лист. Поклати глава над тази загадка и набързо погледна към дамата, за да я сканира с набитото око на дългогодишен развратник. ,,Нищо особено", заключи след огледа и отново насочи вниманието си към досадния воден знак.
– Гнусни, гадни пуяци, а? – процеди дамата.
– Мда? – кимна редакторът. – Както и пуйки.
– И аз имам нещо против гнусни, гадни пуяци – рече тя и измъкна от шарената си чанта гореспоменатото нещо, за което после в районното разни отговорни лица потвърдиха, че се явява шест инчов газов револвер ,,Smith & Wesson" М66, законна собственост на чичото на дамата – някой си полковник Кр. Хр., чието име смятаме за уместно да замаскираме с тези случайни букви в нашия напълно достоверен и тук-там правдив разказ.
Съзирайки дулото да се поклаща на десет сантиметра от носа му, (Стефчо) положи наистина мъжествено усилие да не се опули и да не направи задно салто от място.
Без паника, без паника. Само без паника.
– Всъщност тук трябва да има джин – досети се най-после.
– Я вземи два – предложи непознатата. – Така и така сме си седнали двамцата.
– Ама аз ще шофирам... – излъга (Стефчо).
– Моя да го сипят във висока чаша. И два тоника. Пиеш ли тоник?
– Случва се – предпазливо отвърна редакторът, надигайки се без резки движения от стола си.
В ранното юлско утро кафенето беше отчайващо пусто. (Стефчо) се примъкна странично към будката, без да изпуска от периферно зрение дамата с пистолета, подпря се на тезгяха и почука на прозорчето. После почука по-силно, тъй като продавачката явно беше задрямала.
– Кво? – попита го равнодушно, когато най-после вдигна прозорчето.
– Два джина и два тоника. Във висока чаша.
– Не са ли ти множко два от зарана? – упрекна го продавачката.
– Не бе, в две чаши. Не са за мене – поправи се редакторът. ,,Какво съм седнал да ти се обяснявам?" Очертаваше му се смахнат ден.
,,Може пък да вземем да се напием, та да я обезоръжа, преди да й текне да ме застреля", помисли си.
– Продаваме само цяла бутилка.
– Става – съгласи се (Стефчо). – Ама тониците да ми ги отвориш.
Към обяд кафенето се препълни с народ и пред будката се изви опашка. Дамата, отдавна прибрала револвера си в чантата, отказваше да се напие достатъчно, но пък редактора взе да го хваща.
– И за кво сега го носиш този патлак? – свалил вече гарда, попита я той за осми път.
– Питаш ме за осми път – заяде се дамата.
– И за кво го носиш, де?
– Ей така – да застрелям някого.
– Хубаво – кимна (Стефчо). – Ама не е ли по-добре таковата... да вървим да се натаковаме ей там... в храсталаците.
– После, после – като го застрелям.
– Ми добре.
– Те го е! – внезапно подскочи дамата, извади пушкалото си и взе да го размахва. Няколко души налягаха под масите.
– Кого?
– В. Противопуяков!
– А! – каза (Стефчо). – Добрият стар Противопуяков. Я го прибери този патлак. Глей ся – плашим хората...
– Пу, че съм се напила – почуди се дамата.
– Мушкай го в чантата.
– Добре де. Стига си ми повтарял.
Алкохолът май я правеше заядлива. Редакторът взе незабавни контрамерки, като запали поредната й цигара, а с лявата си ръка опипа дъното на чантата, измъкна револвера, току-що прибран в нея, и ловко го натика отзад под колана си, като на два пъти едва не го изтърва на земята.
,,Дотук добре!", каза си. ,,Даже гениално. И кво правим сега?"
– Отивам до тоалетната – досети се пак. Забеляза, че досещането му почва да става все по-трудно. Какво се беше досетил всъщност? А, да! Остави запалката на масата и се изправи, леко залитайки. ,,Ще извадя патроните от барабана, ще върна това нещо в тъпата чанта и незабавно се омитам. Маа му, имам и ръкопис да нося в печатницата... Ами че там ще го доредактирам, ще го пусна да го печатат и ще ходя да се наспя."
Но не би. Подлата продавачка, барикадирала се зад прозорчето, беше успяла да звънне в полицията. От близкото районно – няма да уточнявам кое -– веднага довтасаха две коли с половин дузина маскирани ченгета вътре. Светкавично събориха на земята всички, които бяха пропуснали да го направят и се заеха да ги обискират за скрити револвери. (Стефчо) се случи последен. Дамата беше предпоследна, но в нея, естествено, револвер не намериха. Странното е, че не успяха да намерят и този под колана на (Стефчо).
– Аз съм отговорен редактор – заяви след спешен размисъл той в настъпилата неловка, зловеща, объркана тишина – и имам зареден противопуяк. Ей сега ще го извадя и много бавно ще го сложа на земята. Изключително кротко ви моля да не ме застреляте в паниката си.
Сам се потупа по рамото за последната реплика. След това извади револвера – толкова бавно, че още повече нагнети обстановката – сложи го на земята с разперени пръсти, стисна зъби, прибра уши и учтиво изчака да се нахвърлят на гърба му, да извият ръцете му и да му щракнат белезниците.
– Здраво ги стегни, бе! – изрева някой и скобите рязко се впиха в китките на редактора.
– Ох – каза той възпитано.
Изправиха го и го набутаха в една от колите. До него на задната седалка вкараха дамата, врещяща и псуваща, а от двете им страни ги затиснаха двама маскирани.
Кого напъхаха във втората кола, (Стефчо) не можа да види. Вратите хлопнаха, шофьорът наду сирената и даде газ.
В районното нещата протекоха по установения ред. Свалиха (Стефчо) в сутерена и го закопчаха на трамвая до един автокрадец на джанти. За дамата положиха по-специални грижи: тъй като продължаваше да буйства и да заплашва полицаите, че някакъв чичо ще им разпори пагоните и анатомиите, я отведоха по посока изтрезвителното, където да я изкъпят с маркуч и студена вода, с оглед да поизтрезнее и да стане дружелюбна.
Към три следобед в сутерена нахълта някакъв майор с петгодишно момиченце. Автокрадеца го бяха откопчали и отвели към килиите, а (Стефчо) остана зарязан да си виси и изтрезнява на воля.
– Виж го, тати – ласкаво посочи майорът. – Те го престъпника, изверга, тъпанарина.
Момиченцето спря да бърка в носа си и погледна с любопитство към татевия си пръст.
– Не ми гледай пръста, а чичкото, дето го соча – каза майорът. – Ей го, виси на трамвая за белезниците, шибалникът мършав.
(Стефчо) потърка прежулената си китка и изруга мислено.
– Ти що ругаеш мислено, бе? – свирепо изсъска началникът. – Пред детето ругаеш, простако.
Редакторът спря да ругае, да мисли и даже да диша.
– Убиецо гаден.
Малката се захили и пак взе да рови в носа си.
Когато се махнаха, (Стефчо) пое дъх и установи, че въздухът в сутерена ухае на сяра и развалени яйца. Също така забеляза, че напълно е изтрезнял, днес вече за втори път.
,,Така, това беше лошият полицай", каза си. ,,Сега е ред да се вясне добрият".
Въпросният се оказа младичък лейтенант със симпатична усмивка, който леко се извини за закъснението – днес било голяма лудница, така де, – откопча редактора и го поведе през някакъв зле осветен коридор към следващото действие на пиесата.
Попътьом се сети за нещо, извади револвера от джоба си и го показа на (Стефчо).
– Познат ли ви е този револвер?
– Да.
– Известно ли ви е чий е?
– Не.
– Е, хайде сега...
– Няма как да знам точно – раздразнено поясни (Стефчо). – Сигурно има сериен номер или нещо такова.
Влязоха в поредната стая и лейтенантът му посочи стола пред бюрото си.
– Сядай сега, ето ти лист. Пиши: ,,Именувам се..." и тъй нататък.
(Стефчо) свърши да пише след половин час. Лейтенантът взе ръкописа и се зачете. Някъде насред текста взе да се подсмихва, а към края на няколко пъти се изсмя с глас.
Когато приключи, се обърна към изтощения редактор и го попита лукаво:
– Кажете, господин Малинов, обещавам жена ви да не научи... често ли ви се случва непознати дами да сядат на вашата маса?
– Често – сопна се редакторът, чул фамилията си за първи път през този проклет ден. Историческата причина за появата на странното му име е дълга и объркана. Верен на навика си да пиша истината, само истината и нищо друго, освен по някоя опашата лъжа от време на време, ще я изложа във възможно най-кратък вид.
– Но е рядкост да са въоръжени до ушите.
– Хм – каза лейтенантът. – А револверът наистина се оказа на чичото на Теменужка. Вярно полковник. Да се неначуди човек.
– Коя пък е Теменужка?
– Е, че не я ли помните? Сега да не отречете, че сте си близки.
Вратата се отвори без почукване и в стаята нахълта споменатата Теменужка. Поиска си цигара от лейтенанта, той й поднесе огънче, тя пуфна дим и се тръшна в скута на (Стефчо).
– Мани го тоя лейтенант – рече и си изтръска цигарата върху самопризнанията. – Тъпи ченгета. Ставай за ходим да се таковаме в храсталаците.
– Айде, махайте се – каза лейтенантът, за да има последната дума. – Показанията обаче ще задържим.
Дамата помъкна сащисания редактор към коридора.
– Ей! Забравихте си ръкописа... – подвикна лейтенантът.
Но вратата към ада вече се беше захлопнала – и по-нататък можем само да гадаем.
Това е всичко, което знам по въпроса.
Горното написах собственоръчно и за верността му се подписвам,
В. Противопуяков"