На прага бе,
а някак те подминах.
И разтрепери се помръкнало
октомври.
И заподмята бавно твойто име
сред падащи листа
и спомени.
И заваля тъга
на едри кестени
от пламналите есенни дървета.
Опитваше ли да ми кажеш нещо
или роптаеше от гняв
небето?
И мяташе към мене
слепи птици.
Но лятна не можа да ме уцели.
В помръкналите есенни зеници
едва личи
примамливото „вчера”
от захарен памук
и с дъх на юли.
И може би разбрах:
това бе всичко.
И може би,
от транса ме събуди,
звъна на празна просешка паничка.
На прага бе.
А някак те подминах.
И вятърът захвърли
шепа спомени.
Не вярвах,
че от теб ще си отида
ведно със тъжната усмивка на октомври.