автор: nickbaizel

Не всеки човек е хуманист.
Но, за да си лекар в истинския смисъл на думата, трябва хуманизмът
да е част от самото ти същество. Дори и да не проявяваш хуманизма
по най-очевидния начин.

Вечерта беше много приятна. Още повече, че Коледа настъпваше само след една седмица. Улиците бяха заснежени, а и валеше сняг, който нямаше как да не ми създаде коледно настроение. За щастие днес пациентите ми бяха малко и можех да се прибера у дома рано. Беше тихо, дърветата имаха бели корони и имах чувството, че вървя в бял тунел. Като бяла приказка. Щеше да е още по-хубаво, ако можех по това време да съм в планината, но разбира се, това беше невъзможно. В такива дни често се замислях за далечни или възвишени неща, тъжни или весели в зависимост от настроението ми.
Така и не усетих кога съм стигнал до къщата ми. Прозорците(напълно естествено) бяха тъмни. Жената, която идваше да чисти сигурно отдавна си беше отишла. И по-добре. Понякога можеше да е изключително досадна. Като че ли и сего чувах гласа й:
-Не е ли време да се ожените докторе?
Глупости! Да заприличам на оня кукунделник Ромео?!
-Жулието, Жулието, колко те обичам, направо ми се иска да те хвърля от балкона!
-Жулиета тебе повече те обича-направо ще ти изпие кръвта!
Не можах да се удържа и прихнах да се смея. Какво казваха арабите за човек, който се изразява прекалено обстоятелствено? “Паднали са му три кандила на главата”. Едно е сигурно: Жулиета е можела да замеря Ромео от балкона не само с кандила, а и със столове, гардероби и други подобни като например канделабри. “Дали по този повод да не си запаля няколко свещи?” помислих си аз и влязох в двора. Тук беше още по-тихо отколкото на улицата. До вратата ми водеше добре почистена пътека. Беше започнало да се смрачава и предметите наоколо изглеждаха странно, да не кажа и подозрително. Подозрително като вързопът дрипи пред стълбището. Какво търсеше той тук? И кой го беше сложил? Вдигнах крак с намерение да го ритна, но нещо ме възпря в последния момент. Наведох се и леко повдигнах парцала. Отскочих назад. Отдолу ме гледаше човешко лице! Едва не изпуснах медицинската си чанта. Бавно отстъпих назад. Лявата ми ръка се мушна в джоба и почти веднага напипа дръжката на пистолета. Все пак градчето ни беше усамотено и понякога от планината слизаха вълци. Пръстът ми обгърна спусъка, но почти веднага се отпусна. Който и да беше непознатият той спеше. Може би беше болен или ранен? Прескочих го, изкачих си по стълбището и отключих вратата. Светнах. После се върнах и внимателно внесох заспалия човек вътре. Положих го на дивана в дневната. Стъкнах огъня в камината и предпазливо започнах да махам парцалите от неочаквания ми гост.
-Стига бе!-възкликнах аз, когато видях, че гостът е жена.
Лицето й беше доста мръсно, но сигурно имаше правилни черти. Косата й беше тъмна, но сплъстена и мазна, по-изцапана и от лицето. Бавно, с професионален опит(в болницата понякого си имахме работа и със закъсали скитници), смъкнах дрипите една по една и ги хвърлих в пламъците. После прегледах жената обстойно. Беше безчувствена, но тихото й дишането се долавяше. Когато свърших можех да кажа, че като се изключи мръсотията, “гостенката” ми е напълно здрава. Но какво да правя аз оттук нататък? Да се обадя на шерифа? Стар приятел ми е, веднъж му спасих живота. Но какво щеше да направи и той? Най-много да провери дали непознатата не се издирва и после щеше да звънне на социалните. Което можех да направя и аз. Но не вдигнах телефона. Набързо си приготвих вечеря и я изядох пред камината. Жената продължаваше да спи, дишането й обаче се долавяше по-ясно. Бях я завил с едно от дебелите ми одеала. Коя ли беше тя и откъде идваше? Имах чувството, че не е обикновен скитник. Останах цялата вечер при нея, но тя не се пробуди. Започна да става късно, а и на мен ми се доспа. Не се качих в спалнята, а си послах на кушетката в кабинета. Все пак не забравих и предпазливостта-отключих шкафа и заредих една от голямокалибрените ми пушки и я оставих на пода до импорвизираното ми легло. Направих и голяма купа говежди бульон, който оставих на масичката до дивана в дневната. За момент ми се стори, че непознатата ме гледа през спуснатите си клепачи, но не бях сигурен. Излязох и заключих вратата. Спомням си, че въпреки умората дълго не можах да заспя…
На сутринта се събудих с чувството, че някой стои до мен. Почти подскочих, но се оказа че съм се излъгал. Станах-с изненада открих, че снощи съм забравил да се съблека. Пушката се озова в ръката ми. Като крадец се промъкнах до вратата на дневната и предпазливо я отключих. “Започнал съм да ставам параноик”, помислих си аз. “Тя е само една жена, при това много изтощена, какво би могла да направи? Не държа големи суми пари вкъщи, най-много да се опита да ми задигне порцелановите съдове. Но за какво са й? Не би могла да ги продаде тук”.
Непознатата лежеше на дивана, също като и вчера, но вече беше будна и пиеше от изстиналия бульон. Лекото скърцане на вратата изглежда много я стресна, защото тя почти изтърва купата и се втренчи в мен. Очите й гледаха уплашено и притеснено точно като на притиснато в ъгъла животинче, което вече знае, че съпротивата е излишна.
-Спокойно, мис-казах аз колкото е възможно по-меко и нежно.-Нищо лошо няма да ви се случи.
Стараех се да говоря кратко и разбираемо. Логично беше да предположа, например, че жената е избягала от някой приют.
-Как се казвате?-попитах аз отново
-Мегън-отговори боязливо гостенката ми-Мегън Симсън.
-Гладна ли сте?-гласът й определено ми харесваше, мек и с не много висок тембър-Искате ли да ви донеса нещо?
-Може ли да използвам банята?-говореше все така боязливо и погледът й не се успокояваше.
-На горния етаж е, ще ви я покажа.
Жената рязко се изправи, но изглежда й се зави свят и залитна. Леко я хванах за лакътя и я задържах да не падне. Мегън се задърпа и дори понечи да ме удари, въпреки че аз едва я бях докоснал. Не ми причини вреда, беше прекалено слаба, но аз я пуснах. Тя леко ме заобиколи, излезе и тръгна нагоре по стълбището. Мълчаливо й посочих къде е банята. “Само да не вземе да се удави. У дома нямам кислород”, помислих си аз ядно и започнах да ровя в шкафа за чисти кърпи. “Не стига, че ми спи пред вратата, ами и едно благодаря не взе да каже”, продължих да се ядосвам аз. “И какво очаква, може би да й направя и закуска? Сигурно, нали се правим на хуманисти. Да, докторе и закуска ще й направиш, и дрехи ще й купиш. А пък тя ще офейка със семейните диаманти. Да, ама последното няма да стане!!!” Продължих да разсъждавам в този род още доста време, тъй като не можах веднага да открия кърпите. Чистачката явно беше решила да ги премести и(естествено) вече не бяха там където очаквах. Чувах как горе водата тече приглушено, после спря. Какво ли ставаше? Но ако неканената ми гостенка си мислеше, че ще се правя на джентълмен и учтиво ще чукам на вратата, то много се лъжеше. Къщата си беше моя, а банята беше част от нея. Така че аз се промъкнах на пръсти до вратата и като обучен шпионин от ЦРУ я отворих съвсем тихо. Едва се удържах да не подсвирна от възторг. Мегън се къпеше в пълната с пяна вана. Беше насапунисала косата си и определено си я биваше. Е, всяка жена е по-симпатична без дрехи. Преди известно време бях чел, че на мъжете никога няма да им омръзне да надничат в женската баня. Определено този, който го е писал е бил мъж. През онази сутрин разбрах и колко е бил прав…Мъдър човек нищо, че не се е казвал Соломон…Какво по-хубаво от това да гледаш жена с коса и лице покрити с пяна?
Признавам, че дълго време си плакнах очите преди жената да ме забележи. Когато ме видя, Мегън почти подскочи и за малко да разсипе шампоана, но после изглежда реши, че да се скрие под водата е по-подходящо решение.
“Хайде сега и ще се давим доброволно”, помислих си аз наведен над ваната. Но все пак не се удави, защото изплува. Сигурно, ако лицето й не беше в пяна, щеше да ме погледне кръвнишки. Но(какво нещастие) това не й се удаде. Едвам удържайки смеха си пуснах душа и оставих Мегън да се изплакне. “Дискретно” слязох в кухнята и приготвих яйца с бекон в микровълновата печка. След малко и гостенката ми дойде, но определено вече не изглеждаше уплашена, а ядосана-като Дракула след постна диета с кетчуп…
-Не ви ли е срам…
-Не, не ме е срам, че съм с ХУ хромозоми, т.е, че съм мъж-прекъснах я аз
-Не ви ли е срам…
-Не, не ме е срам да ви прекъсвам. Мой гост сте, бяхте пред моята врата и по всяка вероятност ми дължите живота си.
-Не…
-Моля, хапнете си, яйцата са пресни-заразих ги с чревни бактерийки едва вчера-изсмях се аз на собствената си шега и отидох в кабината да прибера пушката.
Върнах се едва след 20 минути. “Заразените” яйца бяха изчезнали някъде и Мегън беше в малко по-добро настроение. Едва сега забелязах, че е облякла една от моите любими хавлии с монограм. Мълчаливо преглътнах нахалството на някой хора от противоположния, така наречен “слаб пол” и си сложих палтото и високите обувки.
-Ще се върна след известно време. Ако ви е хрумнало да крадете-откажете се, вече нямате дрехи:отдавна не съм имал толкова добро гориво за камината. Ако огладнеете-хладилника прелива от храна. Яжте колкото и каквото искате. Ако сте с по-особени вкусове-кажете, ще ви донеса прясна кръв.
-Защо се държите така с мен?
-Как се държа?-невинно попитах аз
-Подигравате ми се, надсмивате ми се, обиждате ме…
-Снощи и тази сутрин не бяхте толкова заядлива, благородна мис-казах аз колкото се можеше по-язвително-Напомням ви още веднъж, че сте в дома ми и ако поискам ще изхвърчите оттук. А може и да пусна няколко куршума след вас. Вас не ви ли е срам да се мъчите да ми се качите на главата? Не ви питам коя сте и откъде сте и не ме интересува, но без мен сега щяхте да сте една статуя от лед!
Здравата се бях разпенил и продължих без да губя скорост:
-Не ми се правете на прекалено сърдита, защото ако продължавате, наистина ще се озовете на студа. На някой може и да му се гледа леден стриптийз!
Дълго се гледахме в очите, но Мегън първа сведе поглед.
-Извинявам се-промълви тя-И ви благодаря за това, което сте направили за мен
-Така вече е по-добре,-казах аз по-меко.-Мисля, че ще е добре да останете за няколко дни. Ще ви нахраня и подслоня. После ако искате да продължите ще ви закарам до някъде. Кажете ми само кой номер дрехи и обувки носите.
Мегън тихо ми ги съобщи, аз промърморих нещо за довиждане и излязох в мразовитото утро.
Знаех откъде да набавя дрехи и се запътих точно натам. Като се изключи бельото нямах кой знае какви проблеми при покупките. Купих дебели, топли дрехи от хубав плат, два чифта кожени боти и два чифта ръкавици, както и комплект тоалетни принадлежности. С интимните дрехи нещата бяха малко по-различни… Сутринта бях забравил да й взема мерките за сутиен(просто шивашкият метър не беше у мен, а шублера бях дал назаем на съседа), но след известни уговорки и консултации с продавачката уредих и този въпрос. Междувременно реших да изпия и едно кафе, а и да похапна. В стремежа си да се правя на Майка Тереза бях забравил да направя закуска и за себе си. Така че влязох в първото ми попаднало кафене и си поръчах мазни, вредни, но затова пък вкусни храни. Тъкмо дояждах втората порция пържен бекон и се канех да мина към кафето и пастите, когато в заведението влезе шерифът. Поканих го да ми прави компания и той се съгласи с видимо удоволствие.
-Здрасти, докторе, днес май нямаш много работа
-Пациентите са решили да ми дадат почивка за Коледа,-засмях се аз.-Като гледам и ти не си се преработил, шерифе.
-Прав си. Реших, че имам време за по едно кафе. Видях колата ти отвън. За кого е оная планина от пакети вътре?
-Дълга история. Ако ти се слуша ще ти разкажа-и накратко му описах случките от предишната вечер и от сутринта
Шерифът стана сериозен.
-Дали не е възможно да е избягала отнякъде?
-И аз си помислих същото, но говори нормално. А ако беше духнала от зандана щеше да се крие.
-Да си допием кафето и да идем да разберем нещо повече за гостенката ти.
-Мислиш да я разпитваш ли?
-Не, ще ти дам да надникнеш в албумите със снимки. Ако е имала предишно провинение сигурно ще я откриеш.
20 минути по-късно вече знаехме отговора.
-Израснала е по сиропиталища. Завършила е курс по машинопис и стенография към колежа Ф. После, преди една година е напуснала работата си като секретарка. Твърдяла, че шефът й се е опитал да я изнасили. Обвинила го, но нямала доказателства, той я уличил в клевета и я изгонил. Оттогава нищо не се знае за нея. Името й е това, което ти е казала.
-А какво е станало с предишния й работодател?
-Това е интересното. Три месеца след като я е уволнил, наистина е бил съден и осъден за изнасилване. За малко да му се лепнат и второ, но не успели.
-Значи може и да не е излъгала-замислено казах аз
-Възможно е. Но защо толкова се интересуваш от нея?
-Нищо, просто така
-При теб нищо не е просто така, докторе. Познавам те достатъчно, за да знам, че имаш нещо наум.
-Благодаря, но не си падам по фусти, които ми обличат халата и се опитват да тренират лов на скатове във ваната ми.
-Нали сам каза, че не е имала какво да облече. Гола ли искаш да е била?
-Добра идея-захилих се аз-Поне можех да й взема точните мерки за бельото.
-Значи работата е сериозна. Преди не съм те виждал да купуваш сутиени. Какви й взе?
-От ония дето започват да крещят за помощ и не млъкват, докато не ги свалиш в присъствието на мъж
-По-циничен си от обикновено. Поне жената хубава ли е?
-За аутопсия става, ама за ядене-не. Но стига приказки, прибирам се, току виж е решила да подпали къщата.
-Успех!
***
Коледа наближаваше. Мегън обитаваше стаята за гости. Често разговаряхме, но така и не намирахме общ език. Тя не понасяше шегите ми. Чашата преля точно един ден преди Бъдни вечер. Бях поканил шерифа и жена му на скромна вечеря и поне отначало всичко вървеше много добре, но после Мегън каза нещо не особено приятно по мой адрес, аз й отговорих с не по-малко хаплива забележка и караницата започна. Накрая(както и можеш да се очаква) победител излязох аз, но Мегън каза, че не може повече да остане, събра си нещата и си тръгна.
-Докторе, защо не я спря?-попита ме шерифът
-Защо да я спирам? Поне стана пак тихо.
-Нали знаеш кои се карат най-много-тези, които се обичат.
-Така ли? Кога успя да завършиш курс по психоанализа, без аз да знам?
-Не е нужна психоанализа, за да видя какво става. Ти много я харесваш, може би дори я обичаш, но не искаш да го признаеш пред себе си.
-Кого да обичам? Туй чудо невидено?! Никак не си падам по боледуването от холера-озъбих се аз.
-Докторе, мисля, че Хенри е прав-намеси се в разговора и жената на шерифа-Не е ли по-добре да отидеш и да върнеш Мегън. Видя ми се симпатична, според мен и тя те харесва. Просто я настигни и й се извини.
-На тая грешка на природата?! Никога!!!
-Хайде, хайде, не го мислиш наистина
-Донеси ми пушката и ще видиш колко не го мисля. Да знаеш колко ми се яде човешко месо, дори и от женска холера
-Вразуми се, докторе…Не си такъв човек
-Да се вразумя ли?! Стига глупости! Никога не са ме лекували в лудница. Имах нужда от вразумяване като прибирах тая грешка на природата от прага ми!
-Хайде, хайде пак ти казвам, че не си такъв човек…Само се правиш, че не интересува.
Колкото и да е странно, накрая седнах в колата и потеглих. Настигнах Мегън след няколко пресечки. Слязох от колата и я хванах за ръка
-Мис-казах аз-Моля те върни се!
-Пак ли ще ме обиждате, докторе?
-Извинявай, не знаех, че си толкова докачлива, ако искаш можеш да останеш, не те пъдя. Дори мисля, че ми е приятно да съм с теб.
-Досега го показваше по много странен начин
-Знам, но нищо не мога да направя, не мога да се променя изцяло. Наистина извинявай за одеве, малко прекалих.
-Не беше малко
-Добре, прекалих много, ужасно много и сега дълбоко съжалявам, това стига ли ти?
-Не, не ми стига, ще се върна, но само ако обещаеш да си по-малко хаплив
-Добре, ще видя какво мога да направя. Но и за имам условия. Да не ми обличаш халата, да не ми ползваш ваната, а само душа, да не искаш да те водя на танци, на опери или на балети-поех си въздух-Да не искаш да ти нося закуска в леглото, да не искаш…
-Пак започваш!-прекъсна ме Мегън
-Още загрявам!-изсмях се аз. Междувременно отново беше започнало да вали сняг. Двамата с Мегън продължихме да изясняваме отношенията си още време, но точно в разгара на веселбата тя изведнъж ме прегърна и ме целуна по устата. Как стана така и не разбрах, но аз отговорих на целувката й. Колко продължи това не знам, но ние просто стояхме там прегърнати, а снежинките се сипеха отгоре ни. Като че ли времето беше спряло само за нас двамата. Тя ме целуваше, а аз я галех по косата и лицето. Да, мисля, че времето наистина спря…
Е, не й предложих веднага, стана на Нова година, под имела(или май беше под татула, тю, забравил съм ботаниката, само помня, че беше нещо зелено с листа, ама какво точно?). Продължаваме да се заяждаме един с друг сутрин, но по-важното е, че не го правим, когато сме в спалнята… Наистина не ме води на опери, но аз й нося закуска в леглото(Понякога!!! Някой да не си помисли, че това ми е станало рутинна практика),примирих се, че ми ползва ваната и се къпе сред огромни купчини пяна. Какво да се прави? Всички имаме нужда да правим компромиси понякога… Аз пък я зяпам като се къпе. Често пъти Мегън ме моли да й измия косата. Е, съвместният живот си има и своите добри страни… Дали ще имаме деца? Не знам. Знам само, че онази Коледа и Нова година бяха най-хубавите в живота ми…
София, 24 декември 2005година