автор: tearfly

Тея вземаше стъпалата по две. Тръпнещите ѝ пръсти опипваха ключа за жилището ѝ. Пъхна го в ключалката. С всяко завъртане и прищракване чувстваше болка. Влезе в тъмния коридор, облегна се на стената и се свлече. Дръжките на чантата, която той ѝ остави, преди да влезе в болницата, пареха в ръцете ѝ. Каквото и колкото имаше в нея, щеше да я отведе отново при него. Някога. Ако беше рекъл Господ.
Беше пълнолуние. Виждаше добре всеки предмет. Сякаш за първи път в живота. Гърдите ѝ натежаха. Имаше нужда от кислород .
Сега погледът не ѝ принадлежеше, той летеше извън този задушаващ свят, проправяше си път към всичко, което преживя тези дни. Нещо, което мислеше, че няма, сега придобиваше плътност.
После в съзнанието ѝ изплува един период от живота ѝ. Мъчеше се да го изтрие и изтика в ъгълчето на съзнанието. Върна се с три години назад.
Обичаше да пазарува в кварталния магазин. Добре зареден, чист и спретнат, с вежлив персонал. Напазарува повече от най-необходимото и се отправи към касата. Тъкмо дойде нейният ред и усети остра, режеща болка в корема. Някой вече я стискаше през устата, почти я задушаваше. Острие на нож беше пробило плътта ѝ. Кръвта мокреше обувките ѝ. Не извика. Не издаде никакъв звук. Беше обир. Касиерката с треперещи ръце отвори касата и даде каквото имаше. Двама маскирани мъже избягаха с оборота. Раната не беше дълбока. В болницата си свършиха работа. После полицаите ѝ казаха,че е имала късмет, а това , че не е извикала, е спасило живота ѝ. В противен случай е можело да забият ножа докрай. Но това, което ѝ направи най-силно впечатление е че не изпита страх. Знаеше, че при такъв стрес животът на човек минавал като на филмова лента. При нея това не се случи. Нима не бе живяла досега? Нима нямаше какво да запълни тази лента? Не искаше да е книга без съдържание.
Върна се назад, за да се вкопчи в нещо.
Вечно ангажираните ѝ родители се интересуваха само какви оценки има в училище. Почти не си говореха. Майка ѝ беше властна и напориста жена. Чертаеше бъдещето ѝ и не искаше да ѝ се противоречи. Баща ѝ, кротък човек, я гледаше с разбиране, но нищо не казваше. Живееше в собствен свят. Затрупан с книги кабинет, вечно миришещ на тютюн. Беше намерил своето удобство между тези четири стени и трудно се сработваше със заобикалящия го свят. Майка ѝ все намираше да му мърмори за нещо, а той гледаше с празен поглед през прозореца. На Тея ѝ се струваше, че ъгълчетата на устните му засвидетелстват някакво лицемерно мълчание и никой не разбираше какво се върти в главата му, докато един ден не завариха гардероба празен от неговите дрехи. Беше заминал на дълго пътешествие със секретарката си и нямаше намерение да се завръща. Тея изтръска този спомен, огледа се за отпечатъци. Освен тиха тъга, не чувстваше нищо друго. Беше блед и прозрачен. Все едно принадлежеше на друг човек. Компенсираше го с приповдигната веселост и шарени дрехи .
Продължи да рови из спомените. Спешно се нуждаеше от такъв. Поне да сложи някакво начало.
С Филип учеха в едно училище. Той беше в горния клас. Леко странеше от другите, а тя обичаше странниците. Беше стеснителен, даже заекваше малко, този негов недостатък изчезна, когато понатрупа пари и взе да се изживява като властелин на женските сърца. Тогава Тея разбра,че парите лекуват. Но в училище той беше само стеснителен и заекваше. Тя почувства, че трябва да го закриля. Двете с Ан бяха лудата двойка момичета. Косите им стърчаха на всички страни и нарочно си късаха чорапогащниците. Филип се присламчи към тях. Ан му се подиграваш, но заради Тея се мъчеше да го понася. Дърпаха цигари в едни храсти, близо до училището и си говореха смешки. Един ден Ан си тръгна по-рано от тайното местенце. Веселбата си отиде заедно с нея, защото Тея и Филип се гледаха в очите и мълчаха. Той я улови за ръката и я придърпа към себе си. Отметна косата ѝ назад. Издуха един палав кичур, който не желаеше да се подчини и я целуна. Краката ѝ омекнаха и тя си помисли, че това е любовта . Тихо и кротко той започна да я опитомява по своя начин. От стеснителното момче не беше останало много в държанието му. След като завършиха, докато се опомни, Филип вече ѝ беше надянал брачната халка. Дали от страх да не я загуби, започна да я задушава с присъствието си. После задушаването отстъпи ред на честите му пътувания и чувството за самота постепенно попи в кожата ѝ. Стоеше като метална ризница и я сковаваше. Замогнаха се. Не можеше да му се отрече – имаше усет как се правят пари. Животът им доби лъскавина и предизвикваха завистливите погледи на съседите. С парите настъпи и промяната във Филип. Самоувереността достигна критична точка в отношенията с Тея, защото той вече не се церемонеше, завърташе някоя любовна авантюра пред очите ѝ – тя пък се правеше, че не вижда. Добрият финансов живот явно умееше да заздравява някои душевни и сърдечни неблагополучия. Поне така си мислеше Филип. Разклониха се в пътищата.Той го удари на разгулен живот. Мачкаше когото срещне по пътя си, но все още чувстваше Тея като крепост. От суеверие не искаше да се раздели с нея. Приличаха на две лишени от съдържание мъртви души. Животът е циничен и имаше хора, които се увличаха. И двамата усещаха,че потъват в бездна, но никого не го беше грижа за другия. И това не беше нещо, което носеше отпечатък в живота ѝ. По-скоро зееше дупка.
Тея отново натисна газта в спомените.
Беше от онези дни, в които облаците изплакваха цялото ѝ лошо настроение. Валеше кротко. На моменти засилваше и хората, които вървяха по улицата, ускоряваха крачката си. Бяха замислени, а мислите им покриваха със сив оттенък дъждовния ден. Тея гледаше през прозореца. Появата на някой пъстър чадър разведряваше обстановката и отпращаше тежестта от клепачите ѝ. На вратата се позвъни. Беше Ан. Носеше сак. Филип както винаги не си беше вкъщи, а на едно от онези дълги пътувания. Приятелката ѝ стоеше мокра на вратата. Ан не обичаше да носи чадър. За нея той беше символ, когато двама души искат да се сгушат на едно място, а тя не обичаше някой да ѝ диша във врата. Искаше свобода и пространство, понякога имаше мъж, който да го нарушава. Тя даваше писта за кацане в живота си, но после правеше всичко възможно да разчисти терена. По косите ѝ се стичаха тънки струйки вода. Направи една голяма локва в коридора . Ан остави сака на земята и разтвори ципа. От тъмнината му изскочи една сладка муцунка на куче с ококорени очи. Цялото трепереше. Тея изпищя, вече беше взела хавлия в ръцете си и започна да бърше Ан настървено от течащата вода.
- Скъпа, знаеш, че обичам кучета, ама не вкъщи.
- Запознайте се. Това е Хю. - мигаше с мокрите си мигли Ан. - Вече съм му дала име. Нямаш право на избор.
- Да бе, още един Хю Хефнър в къщата. Няма ли да станат много?
Ан се засмя многозначително. Доби сериозен израз . И най-невинно каза:
- Виж какво, Тея,този младеж е много любвеобилен, а при теб нещата, както знам, не вървят добре, така че му обърни внимание и не ми се опъвай. Викам си, че моето любимо момиче скоро има рожден ден, какво ли да му подаря? Трябва да е нещо, което да носи живот и позитивизъм. Да ѝ стане близко и да иска да го гушка всеки ден. За мъже и дума да не става. Свестните вече са в червената книга. Разрових се в нета за порода кучета и когато прочетох заглавието „ десет причини, за да НЕ си вземете Лабрадор” извиках „еврика”, ето какво ще събуди позаспалата ми приятелка. От достатъчно количество косми и много бели няма да можеш да се осъзнаеш. Ден и нощ ще се слеят.
Ан размахваше ръце въодушевено. После погледа и замръзна. Погледна в краката си. Хю я беше стоплил със своята жълта течност, а лапите му цапаха из локвата. Тея изпищя и го пренесе в банята.
От този ден нататък Тея водеше неимоверна борба с Хю.Той пишкаше - тя бършеше. Постепенно придоби навици. Извеждаше го в парка . Освобождаваше го от каишката и тогава виждаше какво е щастие. Един игрив пес, с цялата си привързаност и закачки, промени дните ѝ. Взе да се заглежда по женски и да прави щури номера, за да направи впечатление. Появи се един Кокер шпаньол и Хю започна да я пресреща и заобикаля внимателно и така всеки ден. Даже промени навиците си да бяга диво и без посока по тревата. Появи се танцуваща походка. Личеше си една тиха щастливост в него. Тогава Тея му каза:
- Виж какво, Хю, намери си кучка от твоята порода, животът носи своите доказателство за това. Идва ден, в който твърде различните си стават твърде далечни.
После Хю залиня. Тея забеляза, че има нестабилност в походката и повече му се лежеше. Тогава си помисли, че е угрижен за онзи засукан Кокер шпаньол, който престана да идва на разходки в парка.Чувствата са си чувства, защо и кучетата да не страдат, но все пак реши да го заведе на ветеринар .
Клиниката за животни беше като излязла от списание. Строга хигиена и усмихнат персонал, накараха Тея да се чувства, че е попаднала на правилното място. Взеха Хю и казаха, че ще го изследват. Доста се забавиха и тя се притесни. От вратата, която гледаше с очакване да се отвори, излезе лекар. Погледна я през рамките на очилата и съобщи, че Хю има тумор в мозъка и е най-добре за него да го евтаназират, иначе бил обречен на мъчителна смърт.
Тея почувства как светът ѝ се губи. Краката ѝ отмаляха, но се окопити, за да не притесни Хю. Той я гледаше с големите си очи и въртеше опашка, сякаш ѝ казваше „не се страхувай, заедно можем всичко”. Сълзите ѝ застанаха в ъгълчетата на очите ѝ. Усмихна му се и го гушна . Беше топъл и чуваше туптящото му сърце. Животът беше там, където най-малко беше очаквала - в едно кучешко сърце.
Прибраха се вкъщи. Тея му сипа от любимата храна и за първи път той яде така лакомо. Тя се отпусна на фотьойла и се загледа в един черно-бял филм. Искаше времето да спре. Да е героиня във филм, безгрижна и лекомислена, да танцува и да се носи в прегръдките на красив кавалер и да не мисли за нищо. Хю я близна по ръката, намърда се близо до нея и се загледа в телевизора.
Хю вече го нямаше, но отпечатъкът вече беше там, където му беше мястото.
После мисълта ѝ отлетя в деня, в който пръстите ѝ посегнаха към клавиатурата на компютъра. Започна да се излива в текстове, които се харесаха на четящите. Обгърна се в непознат воал-мистичен, позволяващ ѝ да диша, придоби способността да вижда през стени, които беше изграждала, не по своя воля, досега. Появи се ефирност и лекота, които ѝ помагаха да просъществува в адската машина, в която беше принудена да живее. Ан ѝ се смееше, че е станала друг човек и ако имала право на избор би си изрязала по две парченца от старата и новата Тея и да я съшие с тънка игла .
Този спомен застана до този с Хю. Имаше ли смисъл да търси друг? Тези не бяха ли достатъчни? Нищо не е каквото си го мислеше тя. Нещата се нареждаха без дори да си мръдне пръста. Като да получаваш подаръци на Коледа.
Ан. Бар. София. Витоша. Стълба към небето. Завой на магистрала и един паднал ангел до смачкана кола. Болница. Гора. Сепаре. Закуска. Хотел. Театър. Усещане за вечност. После кръв и треперещи ръце.
Тея стоеше в тъмния коридор, който беше огрян от самотната луна. Надигна чантата със спомените и я остави за черни дни.

(Откъс)