автор: LeoBedrosian

Социум – обществената среда в която живеем. Психо-социалното място, което ни оформя като мислещи и действащи индивиди, което ни стимулира или блокира да мислим, правим или обратното – да бездействаме. Което ни приспива във вечния сън на измислени и насадени ни социални категории, като класи, възможности, йерархия, религии, раси, пол и ред други.

Социумът няма алтернатива. Липсата му обуславя и липсата на общество и неговите отношения. Животът извън социума е възможен, но се свежда до физическо и емоционално оцеляване, което не е въпрос на настоящето описание.

От друга страна животът в социума поставя ред въпроси, които също не рядко са свързани с оцеляването и преодоляването на доста неудобства и не малко екзистенциални предизвикателства. Един от основните въпроси е отношението между членовете на това общество и основите на които се е изграждало до сега. Въпросите за справедливостта, за равнопоставеността, за съдействието, взаимопомощта и толерантността винаги са се противопоставяли на въпросите за властта, индивидуалните възможности, налагането на собствена, персонална воля и йерархията в устройството на обществото. Невъзможно е обществените отношения да се разглеждат едностранно, само от една от двете форми на разсъждение. Тяхното противоборство в исторически аспект определя облика на съвременното обществено устройство. Който е разглеждал социума само от едната му страна винаги се е сблъсквал с непреодолими за обяснение казуси и противоречия. Като пример може да дадем съвременното противоречие на дълбоко прокламираните западни либерални ценности на свободния пазар и нарастващия отпор в лицето на световния тероризъм и неговият „Контра демократизъм“. Винаги съм си мислил, че причините за тероризма са първо социални и след това религиозни, расови и политически.

Западното общество успя до някъде да разреши своите вътрешни социални въпроси чрез лумпенизиране на човешките си производителни сили, но: Първо, това е една временна мярка поради промяна на производителните сили и все по-голямата загуба на традиционните работни места. И второ, процесът се извърши за сметка на ограбване ресурсите на третия свят, включващи човешки, мозъчни, природни, климатични и ред други намаляващи като количество ресурси. Казано иначе вътрешния социален въпрос бе донякъде решен чрез създаването на множество външни такива.

В исторически план социалният въпрос винаги е съществувал. Социалното неравенство е било туширано по различни начини. В античността и Средновековието силата на властта е била решаваща. Друг основен фактор е било ниското или направо липсващо образование сред низшите прослойки, което в комбинация с липсата на информация и незнание за собствената му значимост са го поставяли в невъзможност да взема решения и да действа. Слабоволието в Рим е било подклаждано по метода „Хляб и зрелища“, който е създавал илюзията за задоволеност сред плебса. През средните векове тая роля, макар и не изцяло е поета от религията с нейния догматизъм и безусловна каноничност.

Нещата се променят радикално през Ренесанса. Времето на всеобщо просвещение открива истината и дава най-мощното оръжие в ръцете на потиснатите – Знанието. Тогава те разбират своето незавидно положение и важната роля, която играят за благосъстоянието на властващата върхушка. Осъзнават и дълговечната лъжа, в която са държани насилствено. Създаването на печата, научните открития, подкопали религиозните догми и ред други фактори допринасят за изграждането на някаква първична форма на организираност на социално пренебрегнатите. Разбирането, че властта не може да бъде дадена от бога, а е заграбена силово ги кара да се противопоставят и да търсят все по-активно своите права. Трябва да се отбележи и ролята на големите хуманисти и реформатори в независимите градове държави на ренесансова Европа.

За пръв път в съвремието Социалния въпрос търси ефективното си политическо решение чрез Френската революция от края на осемнадесети век. Макар резултатът да изглежда нетраен и променлив този важен момент от съвременната европейска история оставя трайни и дълбоки промени в обществото. Последвалите Наполеонови войни променят радикално политическата карта на Европа, която никога не се връща към предишните си дълговечни ценности. Един от най-важните аспекти, които Наполеон успява да постигне е основаването на националните държави. Нацията и нейното организиране на политически и териториално-етнически принцип е първата стъпка за по-справедливото решение на социалния въпрос. Апогеят на тоя процес са големите буржоазни революции, довели до обособяването на големите национални държави, повечето от които познаваме и до днес – Франция, Италия, Австро-Унагария и Германия.

Процесът не приключва в средата, нито в края на деветнадесети век. На преден план избуява алчността за все повече природни богатства и преразпределение на световните сфери на влияние. Главната причина е увеличената производителност на труда в ерата на Научно-техническия прогрес и нуждата от все повече ресурси, главният от които е човешката работна сила. В ерата на индустриализацията, започнала през деветнадесетото столетие Социалния въпрос получава нов, по-значим и различен смисъл. Сега вече новосформираната работническа класа има и нови, по-добри възможности да се самоорганизира и да се бори за правата си. Работническото движение е подпомогнато и от стройна научна теория, формулирана и развита от едни от най-бляскавите и ерудирани умове на съвремието. Комунизмът дава научно основание за сформирането на масови работнически движения и организации. Социалистическото движение е в своя апогей, макар често да се изражда в крайни, насилствени форми.

Всичките тези процеси протичат в тялото на националната държава и макар до някъде да влияят на междудържавните отношения все още нямат решаващо външно политическо значение до началото на двадесети век.

Нарастването на националната алчност и егоизъм, конституирано в националните държави ескалира до един разрушителен и кървав конфликт в световен мащаб през първата половина на двадесети век. Поставям го в единствено число, защото двете световни войни са две лица на един и същи проблем. Две жестоки лица, разкъсали плътта на съвременната цивилизация и оголили най-ниските и деструктивни черти от човешкия характер. Къде тук е ролята на социалния въпрос? Тушираха ли се неравенствата в обществото след разрешаването на световния катаклизъм? Стана ли по-справедлив света, или напротив? Мненията са силно поляризирани и всяко заключение би било неточно. Но едно нещо е ясно. Обществените отношения се променят и тоя процес е все по-динамичен. Тяхната промяна се следва и от Социалния въпрос. Ако преди сто и петдесет години въпросът е бил: Ще има ли работа за всички, то днес той е: Ще има ли въобще работа? Ако тогава са се питали, ще бъде ли разпределено справедливо общественото богатство, то днес все по-настойчиво си задаваме въпроса какво е това, обществено богатство?

В условията на все по-голямо концентриране на ресурсите и властта, която раздава милостиня, за да държи масите в упойката на консумизма, появата на купонна система изглежда неминуема. Насаждането на мнението, че света изпада стремглаво във финансова криза цели да отклони вниманието ни от истинското състояние на общественото благо и неговото преразпределяне. Бурното развитие на технологиите ни поставя във все по-голяма зависимост от тях, вместо да ни облагодетелства. Тая зависимост е всестранна: от лесната им достъпност в условията на поробващ консумизъм (харчене на средства, които нямаш), през финансовата зависимост да работиш денонощно за да връщаш кредитите си, също така и ограбването на самоличността. Да не забравяме и най-вредния ефект – получаването на фалшивата увереност за собствената си значимост и мнимо освобождение от социалната зависимост.

Всички тези разсъждения водят до заключението, че Социалния въпрос не е разрешен и вместо това все повече се задълбочава. Ще бъде ли разрешен не се наемам да прогнозирам. Това, което твърдя е, че справедливостта не се дава даром. Справедливостта трябва да се отвоюва!