автор: lennichkata

– Вдигни щорите, моля те! Нека погледна слънцето преди да залезе, нека още веднъж видя планината, преди да заспя.
Той не говори, говорят единствено очите му, но тя познава думите им. Слуша ги още откакто бяха деца, две влюбени шестнайсетгодишни хлапета. Болестта взе думите от устните му, но от очите не можа.

В стаята се вмъква пурпурен залез. Тази вечер планината е припълзяла до терасата, подпряла е рамене на прозореца и наднича вътре с майските си нацъфтели очи. По стените притичват шарени светли петна. Въртят се, гонят се и се настигат. Смеят се и бързо изчезват, като деца, които са направили пакост. Светулки живот. Вечерта натежава, смирена въздъхва и ляга със звездите си на пода. Време й е да се предаде. На нощта.

В тъмното очите й не виждат неговите. Вижда ги сърцето й. Там той е усмихнат и млад. Нейното момче, нейната синеока вселена. Косата му е есенна нощ, устните му са покана за любов. Капчици нежност. Целувки с вкус карамел. Те я целуват, а очите му я приютяват с обещание за живот. Един живот. Докато.

Сега е последната нощ. Последни споделени глътчици въздух. Без мирис на камфор и йод. Стаята е погълната от плътен аромат на жасмин, зюмбюли и пясъчна лилия, мирис на юлско море и прясно изпечен хляб в полунощ. В тихото е само песента на планината. Тя е затворила очите си и сърцето й разговаря с него.

– Тази нощ планината пее нашата песен. Помниш я още, нали?

– Помня я. Обичах тази мелодия. Обичам теб. Знаеш, аз трябва да тръгна сега, тази нощ. Ще ме вземе планината в зелената си прегръдка и всяка болка ще е забравена и далеч. Ще заспи нощта в очите ми.

– Не! Всички нощи са още наши! Няма да тръгнеш сега. Някога, да. Но после. Когато сме много, много стари. Когато изпием последните глътки от нашето вино, когато преглътнем до троха нашия хляб и вземем с отличен последния изпит за обич! Тогава ще тръгнем. Аз до теб, ти с мен.- лицето й е мокро. Сълзите щипят и дълбаят до кръв.

– Ти ми беше и хляба, и виното. Сит съм и доволно пиян. На последния изпит минаваш с отличен, мен вече ме скъсаха. Твоята обич е мълния с няколко хиляди волта заряд. Електричество за живот. Аз съм крушка, светех само от нея. Сбогом ти казвам сега, моя тъмноока любов. За това пътуване моят билет е с дата по-ранна от твоята. Някога, после, ще тръгнеш и ти. За да стигнеш. До мен. Ти си вечност. Аз живях и ще живея в теб. Утре поздрави децата ни и купи няколко бири. Сега е време да поспиш. Планината все така пее нашата песен. Нашата.

На сутринта тя погледна в очите му сини. В тях спеше нощта. Последната нощ и тяхната песен.