автор: tearfly

В края на всички светове, стоя и те чакам. Разбивам времето на невъзможни парчета и също толкова невъзможно карам корабите на оцелелите пълнолуния да раздвижват облаците.
Движейки се напред, разлюлели островърхите си шапки, целуваме носовете на забравата, които помнят единствено нас и полудели кокосови орехи стрелят по телата ни. Отвръщаме им с гърдите си - нека се целят по каменните ни тела - живи, само където ръцете си сплитаме. Светът е в нозете ни, разделен на кухини и отвори, заравяме обикновеното на деня в плесенясалите им дупки и шепнем думите, с които можем да се продължим; оцелели след всеки самотен остров, на който животът дава награда на смелите, прескачаме векове. И ако някога корабът се разбие и изхвърли телата ни, заедно с топка тъжни, оплетени водорасли, пак ръцете ми ще те търсят и докато не те намерят, наричай ме Соледад*, тичаща в тунелите на мислите ти, спасявам историята за Обич, като воин дал свещен обет за вярност към Очите и Огъня ти…
______________
* Soledad (исп.) - самота