автор: ole72

„Какво ще ни дадеш историйо
от пожълтелите си страници?“
Никола Вапцаров

Трийсет светли години.
Трийсет черни гърла.
Оцеляхме във мина
с нажежена мъгла.

Демократи ли бяхме
или роби безчет,
пихме, скачахме, пяхме
все с онези отпред.

И ни би капитала
до последния зъб,
днес ни чака портала
на копнежа отвъд.

Кой уби свободата,
кой скова и ковчег,
кой преви ни съдбата,
кой живота ни взе.

Кой ни лъга бездънно,
кой ни дави безчет,
за безумната мъдрост
кой ще иска отчет.

Сини, жълти (запели)
и червени дула,
а мишените смели –
милиони сърца.

Как пораствахме в нужда,
как стареехме в дълг,
късно май се пробужда
в нас превития гръб.

Те са наши години,
тези 30 лета,
тъжен вятър изринат,
скромен бунт в самота.

И мълчим – върволици –
уморени лица,
стар отбор мъченици –
побелели деца.

Чак след 30 отново
ще се срещнем нали:
„Демократите волни
още живи били.“

Там, във късните книги
ще потърсим реванш,
бе живот недостигнат,
но животът бе наш.

Свободата бе чужда,
свободата бе наша,
беше късно събуждане,
беше рай за апаша.

През мъглата гореща,
през мъглата студена,
ние търсихме нещо –
свобода неродена.

Свобода или срам,
ние спряхме се там.
Свобода или смърт,
нека други умрат.

Свободата бе тежка,
свободата бе лека:
най-невинната грешка –
свобода за човека.

Свободата бе птица,
а перата фалшиви,
по цвета гълъбица,
но с мотиви червиви.

Свободата бе робство,
а робията стара:
глад народен, в охолство
се топи господаря.

Свобода като косъм
над дълбокото робство,
стъпваш бавно, на босо,
с кротко его-господство.

Свобода за малцина,
за мнозина – спектакъл,
по килима премина
не един минотавър.

Свобода като жажда,
свобода като глад:
кой, когото изяжда
го признава за брат.

Свобода като рана,
свобода като зов,
после робска промяна:
робът стар става нов.

Свободата бе чужда,
свободата бе наша,
беше късно събуждане,
беше рай за апаша.

Трийсет светли години
трийсет черни гърла
танк отгоре ни мина
в мирно взета война.

По площадите вихме,
а сега си мълчим
и къде се открихме
сред лютивия дим.

Смели хора ли бяхме
или трезвен резил,
как, нима проумяхме,
че живота е мил.

И го пазихме кротко
зад дувара си стар,
и страха си охотно
обявихме за цар.

Ослепявахме бавно
с полудели очи,
свободата бе славна,
но сега не личи.

Няма кой да ни каже,
как напред да вървим,
бе възторгът ни важен,
а сега нетърпим.

Няма кой да ни пусне
в онзи минал триумф,
край на шестото чувство,
край на новия ум.

Няма кой да поеме
онзи минал позор,
да, посяхме си семе,
но на бъдещ затвор.

Днес е късно да плачем,
затова си търпим,
и вървим след палачи,
от които кървим.

Беше нашето време,
но е късно сега,
не не бива да стенем
с уморена тъга.

Беше нашето време,
от начало до край
и със нас ще го вземем
там в отвъдния рай.