автор: yotovava

Душата ми е стъклена по залез.
А месецът – с какво ли съм му крива? –
погълнат от пълзящата му лава –
последната ми светлина изпива.

Загубвам се из лабиринт от хора
и там, където трябва да е светло,
небето натежава от умора,
преди да се разбие на парчета.

С мечтата да избяга надалеко –
в страната на безбрежна вечна пролет,
разпънат върху кръста си, човекът
е птица, вдигнала криле за полет.

Но ето, че ме приземява мракът,
когато залезът брезите пали.
И в пламъка на лудите им факли
разпадам се на шепичка кристали.