автор: YOTOVAVA

Дъждът дойде без теб и изваля,
денят и той така ще си отиде.
Полека ще забравя, че боля.
Ще ставаш постепенно по-невидим.

Тънеят сенките на есента,
с които бавно пътят се обръща.
Когато твоя бях и проумях
най-истинската моя светла същност.

Додето рукне мека резеда
от пръстите на черните тополи,
ще минат много месеци тъга
и сънища, в които да се моля.

По-тихичък от безсловесен филм
е здрачът – сякаш падаща коприна.
И ни покрива, докато заспим.
Не винаги харесвам да е синьо.

Раздялата не ми е по вкуса.
А ето, че нощта над нас се спуска.
Едва ли пак ще вярвам в чудеса.
Защото – да обичаш, е изкуство.