автор: pasata

Една азалия,
и една бегония,
години дълги живеят
(дошли като дар за майка ми)
в нашия дом
и оцеляват напук
на моята непохватност и пренебрежение –
кога преполяти, кога пресушени,
(за градинар явно не съм роден,
макар уж знанието
да идвало с повторение,
ала и при цветята
е нужно вдъхновение,
за да се грижиш и
да си верен),
през всичките трудни дни,
в които болестта ограбва
мислите и спомените на майка ми
и без успех аз се боря
ожесточено с нея,
приел я за своя тежка съдба.

Бегонията и Азалията
ту вехнеха, ту зеленееха –
и те в борба за живот на този свят,
(макар и закотвени в саксии
и затворени в малък коридор,
а не със корени в благодатната земя)
с тях бленувах и аз за изцеление,
(на майка ми и на моята душа),
и за спасение във Райски кът
(на някой остров –
далечен и вълшебен,
в някой град –
заветен и любим,
или просто в дом –
уютен и тих)
мечтаех, че цветята мамини
отново ще се възродят и
ще разцъфнат във вълшебство,
и цветовете им ще озарят
деня ни - бераздостен и блед.

И тази пролет
(Азалията изглеждаше съвсем
изсъхнала и жълта,
Бегонията –
макар и с листа зелени,
отказваше да разкрие чара на
розово – белите си цветове)
най – ненадейно те
отново цъфнаха и
красотата чудна
на нежните им цветове
ме заплени с надежда,
че, може би, и аз съм оцелял
след самоунищожението
на вината и страха,
и може би,
(като по думите
на талантливата флористка,
която разтълкува тяхното възраждане)
ведно със засиялите им цветове
в мен ще се роди магия,
жажда за живот
и обич към мига,
и може би, отново с тях
могъл бих да намеря път
към тъй жадуваното единение
със себе си и със света.