По пътя към теб разсъмвах и се заоблачавах,
извалявах думи и сънища,
а ти все така ме държеше с
тази малка, зелена ръка -
част от земята,
която не спира да шушне и да ни слива.
Най-светещият маршрут си избрах -
от каменистите склонове
на сърцето ми до плискащото се мълчание
помежду ни,
мълчание, което говори повече
от всичките лета накуп,
от сенките, които се полюшват боси
и от смеха ти – захарен памук,
полепнал по небето.
Само с теб мога да летя
и да не падам в буреносните
треви на старостта,
мое високо, небесно дете.