автор: Albatros

... на път поел с разпъната душа, която знае две – и помни двеста,
започнах все по-често да греша в мълчанията, в думите, във жеста,
тъй нелогичен и несъвместим, дори на стих, с препускащото Време,
в един живот без маска и без грим! – седя и чеша голото си теме –
единствено със мъдрости богат, все тъй си трупам скърби и печали,
минавам през света – неразпознат, с тояжката – и с вехтите сандали,

все тъй провождам щъркела на юг, посрещам го в блатата си напролет,
какъв е смисълът – да крея тук? – наместо да се дигна с него в полет,
когато някой ден отида там, кой бях? – ще питам звездните простори,
мъдрец, или пиян сархош? – не знам, да бъде, както всекиму се стори,
да се разказвам? – може да сгреша пред толкова излъгани зеници...
Бях пътникът с протегната душа сред седем милиарда светли птици.