автор: fluBalu

Бих убил за любов, но любов ли тогава ще бъде
(щом започва със смърт) отреденото вечност да носи?
Моят ангел мълчи! Светлината му значи присъда
за първичното зло свито в мене и съскащо: – Мой си!

Моят ангел мълчи! А пък аз му говоря: – Мъже сме.
Погрозней за да бъда жесток! Само миг престори се
на безчувствена черна скала заболяла от плесен
и, макар че не бива, кажи ми, че друго е писано.

Тишината е плашеща. Ангелът в мен коленичи
и целува сърцето ми. Най-белоснежната милост.
Бог прибира в кошарата всички, които обича
да живеят щастливо в зелената райска идилия.

Край оградата дебна. Обхваща ме някаква лудост.
Ставам просяк на обич, но жалка е тази просия.
Моят ангел мълчи! Натежава ми камъка юдов,
който страшно расте и до ужас в сърцето ми вие.

Ще го хвърля в кошарата дето овчиците пази,
да им бъде солта, че безсолни са дните небесни.
Любовта ме спаси. И каквото до тука съм казал
нека стане дърво. Проклетията там ще обеся.

Цвета Иванова