автор: yotovava

Пътят кротко лъкатуши
покрай глог и къпинаци.
Нацъфтели диви круши
кимат като пътни знаци.

Спрях ли да се взирам вече
във човешките зеници?
Сякаш нейде надалече
моят свят е запокитен.

И ме праща, и ме връща,
и не съм на вярно място.
Нямам дом, но имам къща
и в душата ми е тясно.

Не научих да съм смела,
ала вярвам – има време.
Всяка мрачна цитадела
някой някога превзема.

Тръгвам, никого не питам.
Слабостта ми е човешка.
Най-добрият ми учител
е последната ми грешка.