Дали да се смея?
Или да плача -
когато е клоун дори и палача
в безумната люлка на временен свят.
Навярно кънтят -
сто чупливи камбани,
сто кристални мембрани
във самия му край, дето в пепел и прах,
казват ще ни отвее...
дето търсим живота,
докАт го живеем.
Смешно, жалко и тъжно!
Но кое си избирам?
Във всякое се побирам.
И макар да съм временна, искам да знам -
някой чака ли там -
сред декор от лалета,
при водите на Лета...
и дали ще отпия тъй жадно и грам,
коленичила плавно
над забрава за свят,
в който губя се бавно...