автор: pastirka

Добър вечер! На празния праг
аз присядам до сянка от спомен.
Тук подвиваше баба ми крак,
а пък дядо напиваше стомна.

Звучни глътки от минали дни
сетивата ми в унес дочуха.
Няма никой... Ела, остани! -
ми прошепна самата разруха.

Моят поздрав уплашено вей
тъжна кръпка на комикс от време.
Тука вятър самотник живей,
от години по ъглите дреме.

Гардеробът, разперил ръце,
не прегръща, а дрехите влачи.
Ех, кораво човешко сърце,
позволи ми поне да поплача!

Ето, тръгвам. Но впива се в мен
тънък сърп на една паяжина.
Дълго плаках. А съдникът ден
пуска с блясък над мен гилотина.

24.07.2019