автор: pavlinag

Най-мрачно е преди разсъмване,
когато огънят изтлял е в пепелта.
Студът се свива за последно в храстите.
Зелено-синкаво-стоманените планини угасват.
Луната се стопява със метален блясък.
Завива се със облачни одеала.

От сивотата се събужда утрото.
С предчувствие за песен литват птиците.
Разрошва вятърът тревите, храсталаците.
Зашумоляват листите следздрачно.
И сякаш от съня дълбок събудено,
за да се стопли, втурва се поточето.

Дали от тази мрачна мрачна скръб в душата ми
ще литне птицата, изпълнена с любов?
Перата й дали ще роши вятърът,
понасяйки я къмто гъсталаците,
където сигурно е нейното гнездо?

Ще бликне ли поточето, отпушило смеха?
Луната ще заспи ли в своята студенина?
А огънят ще може ли да поразрие
и да извие на пламъците си дъха?
А планините във далечината
ще се обагрят ли във розовото на зората?