автор: felisia

Колко пъти убивах тази тъжна любов,
колко пъти с последно дихание пак се свестяваше,
колко пъти със мъртвите мъртва и с живите жива,
с кръв под ноктите лазеше, но все се изправяше.
Изоставях я с трясък, блъсках силно вратите,
да не може да влезе отново в сърцето ми,
с дни се луташе клетата в лабиринти от липси,
но накрая намираше път към мечтите.
В непрогледна тъма съм я давила в сълзи,
наливах до горе от горчивите истини.
Стисках силно, та дано посинее,
и сама да поиска да тръгне, неискана...
Колко пъти и казвах, че е луда за връзване,
бели ризи тъках от коприва жестока,
усмирителни ризи, та дано да се кротне,
но така и не влезе малко мъдрост в очите и.
Сляпа стана да се взира до безкрай във далечното,
да пресмята наум дни и месеци, цели години
без вода и без въздух, без огън и нежност
изморена и стихнала, но пак не загина.
Изпосталя до безбожност, скъса гласните струни
от това да крещи до безпомощност в мрака
тъмни кръгове има под очите красиви,
но не спира горката и до днес да те чака.