автор: ma_gi

И много думи –
каза –
съм ти дал,
по-тежки от сълзата на осъден.
Не ги захвърляй в лепкавата кал!
Нека са семето –
да мога да се върна.

Утробата ти,
девствено мълчи –
отдавна е готова и ме чака.
И дръзко,
и пред хорските очи –
на дръпнати завеси –
стенеш в мрака.

Ще носиш
под сърцето си плода,
докато с камъни тълпата те замеря.
Ще виеш.
И ще ходиш по ръба.
Но някой ден,
все пак,
ще ме намериш.

Аз –
каза –
ще стоя до теб,
докато раждаш всяка своя горест,
защото знам:
словата на поет
са туй,
което да взриви покоя.

И ще откърмиш
с зажадняла гръд
най-искрените и човечни думи.
А после те
сами по своя път
ще си отидат
в нощите безлунни.

За някой скитник
ще направят дом
и в мекото легло ще приласкаят.
Едва тогава,
в онзи първи стон,
сърцето,
може би,
ще те познае…

И много думи –
каза –
съм ти дал.
Подобно птици отлетяха в здрача.
Или мълчат във лепкавата кал
И чакат своя миг.
За да изплачат.