автор: hoodoo

Само си представи как седиш на призрачно притъмняла тераса,
И до теб е момиче, което те вълнува по по-удивителен начин от богата благородничка.
Лятната вечер не може да бъде по-великолепна,
И лунната светлина ти напомня, че Да Обичаш означава да действаш,
И звездите трепкат като нищо друго на света,
Далечен оркестър свири някакво сантиментално старо виенско парче,
И твоята ръка се прилепва до нейната, която стои отпусната без да се отдръпва,
И след тишина, изпълнена с романтика, ти я питаш за какво си мисли,
И тя трепва и се завръща за миг от измитите от луната далечини на притъмнялата веранда,
И казва: "О, чудех се колко филиза бамбук дневно са нужни, за да се нахрани едно бебе панда."
Или стоиш с нея на върха на хълм и се взирате в зимния залез,
И всичко е толкова изцяло прекрасно, колкото страница от Сигрид Унсет,
И ръката ти си увива около кръста й и ти правиш признание, което заради майсторски изграденото си емоционално съдържание може да бъде страница от Уида или Такъри,
И след тишина, изпълнена с романтика, тя казва: " Забравих да поръчам лимони за дайкирито."
Или в полумрака на гостната стая ти току-що си задал най-важният от задаваните въпроси,
И след тишина, изпълнена с романтика, тя казва: "Мисля, че тази масичка ще стои по-добре там, където е онази масичка, но тогава къде би отишла онази масичка, имаш ли някакво предложение?"
И такъв е начинът, по който те се усукват, удряйки ни под кръста;
Но не е вярно, че за тях няма нищо свещенно, просто в Свещения миг те винаги мислят за нещо друго.

That reminds me

Just imagine yourself seated on a shadowy terrace,
And beside you is a girl who stirs you more strangely than a heiress.
It is a summer evening at its most superb,
And the moonlight reminds you that To Love is an actice verb,
And the stars are twinkling like anything,
And a distant orchestra is playnig some santimental old Vienna thing,
And your hand clasps hers, whic rests there without shrinking,
An after a silence fraught with romance you ask her what is she thinking,
And she starts and returns from the moon-washed distancesto the shadowy veranda,
And says, Oh was wonderin how many bamboo shoots a day it takes to feed a baby Giant Panda.
Or you stand with her on a hilltop and gaze on a winter sunset,
And everything is as starkly beautiful as a page from Sigrid Undset,
And your arm goes round her waist and you make an avowal which for masterfully marshaled emotional content might have been a page of Ouida's or Thackeray's,
And after a silence fraught with romance she says, I forgot to order the limes for the Daiquiris.
Or in twilight drawing room you have just asked the most momentous of questions,
And after a silence fraught with romance she says, I think this little table would look better where that little table is, but then where would that little table go, have you any suggestions?
And that's the way they go round hitting below our belts;
It isn't that nothing is sacred to them, it's just that at the Sacred Moment they are always thinking of something else.