автор: yavorkostov

Миризмата на вкусна пилешка пържола проникна директно в дробовете на русия, голобрад младок. Той изпитваше известна трудност да борави с нож и вилица, но след нeколкоминутна битка със съдържанието в чинията започна да се справя по-добре.
Малкото ресторантче отдавна не бе гощавало с комфорт и изобилие толкова изгладнял, измършавял и мръсен посетител. Светльо - това беше името на младежа - дъвчеше бавно всяка хапка, впил поглед някъде в тавана, така че за всички ставаше ясно колко много се наслаждава на качествата на тази вкусотийка. Мислите му го предупреждаваха да попива внимателно всеки миг. Едва ли скоро щеше да му се отдаде подобна възможност да хапва пилешка пържола в такъв изискан ресторант, при това в компанията на толкова мили хора.

Младото семейство - Стефан и Милена Генови - гостуваше в тихото провинциално градче в търсене на малко уединение от забързаните, напрегнати и изпълнени с прекалена динамика дни в столицата. Така, отдавайки се на дълги разходки, изпълнени с неангажиращи разговори в атмосфера на почти фантастичен мир, те срещнаха Светльо на улицата и го спряха спонтанно, когато той им поиска десет стотинки. На въпроса "Защо толкова малко", русокосият просяк отговори, че така изисква трудовият кодекс на уличните работници.

На другия ден почти се сблъскаха на оживената пазарска улица и... ето ги сега - седяха на маса за трима в най-хубавия ресторант в малкия тих град, вечеряха и общуваха като отдавнашни познати.

- Харесва ли ти вечерята? - Стефан Генов наблюдаваше с нескрит интерес русокосия младеж. Почувства бащинско привличане веднага щом го видя на улицата окалян, дрипав, миришещ лошо, но в същото време притежаващ неподражаем огън в очите.
- М-м, да - с пълни уста, порядъчно притеснен от това, че е попаднал в среда, коренно различна от естествената си, Светльо гледаше страстно остатъка от порцията.
- А на теб харесва ли ти, скъпа?

- Да, разбира се! - млада, красива и вярна съпруга, Милена винаги изпитваше неземна радост, когато имаше възможност да почива на някое тихо местенце с любимия си мъж. - Вкусно е, хубаво и тихо е, а и сме заедно, на мен това ми стига.
- Светльо, разкажи ни нещо повече за себе си. Имаш ли семейство, майка, баща или братя? - Стефан избърса със салфетка устата си и се облегна назад, готов да изслуша историята на русокосия гаврош. - Моето желание е да се опознаем и да разберем повече неща един за друг.
- Аз зная много неща за вас. Вие сте семейство от три години, християни сте и идвате тук за пръв път. Настанили сте се в малкия готин хотел "Зора", дето се намира в горната махала.

- Откъде знаеш толкова? - обади се Стефан, дълбоко впечатлен от информираността на младока. Сега, когато изкара няколко часа в компанията му, си мислеше, че вижда ясно "като бял ден" как зад неугледната на пръв поглед обвивка на Светльо се крие красива, ранима, по детски чиста, чувствителна душа.
- Поназнайвам това-онова. Когато си по цял ден на улицата, научаваш някои неща. А аз отдавна кръстосвам нагоре-надолу... и не само тук, в това скучно градче, а и по морето, и къде ли не. Да знаете само колко пъти съм бил гладен, така че а-ха да припадна, колко пъти са ме били, колко пъти са ме карали да върша ужасни неща и ... ох, аз май се разприказвах.
- О не, продължи, моля те - двамата от семейство Генови се обадиха в един глас.

- Един ден при мен дойде един много важен човек оттук, от града, и каза, че ще ми даде двадесет кинта, ако пребия една жена. И аз се съгласих. Първо ми беше малко мъчно, когато тя се разплака, ама нали съм мъж, трябваше да си свърша работата.
- Мислиш ли, че това е мъжка постъпка? - Стефан се ядоса от лекотата, с която Светльо говореше за "подвига" си. За няколко секунди усети онази добре позната буца в гърлото, която се появяваше винаги, когато попадаше в прецизния капан да воюва за поредната празна, напълно безсмислена кауза, да се бори за промяната на някое закоравяло дете с минало на възрастен.
- Да, мисля, че е мъжкарско да държиш на думата си - наежи се русокосият.

- И какво е толкова мъжкарско да набиеш беззащитна жена, която дори не познаваш? - Генов се почувства като кръгъл глупак, задето бе поканил този млад престъпник да вечеря с тях. Толкова рядко имаше възможност да остане насаме с Милена, а ето че сега, когато са заедно на почивка, отново съвсем сам взе решение да спасява съмнителен непознат само защото видя някакъв плам в очите му. - Кажи ми, как се почувства след тази "геройска" постъпка?
- Аз съм решил да не чувствам нищо. Чувстването е за слабаците или за женчовците, както обичаме да казваме ние, уличните хлапета. Може би си мислите, че аз съм като другите младоци, ама не е така. Другите често циврят, а аз - никога - Светльо повиши глас достатъчно, за да се превърне в център на внимание за хората от близките маси. - Но какво ви говоря, вие не можете да ме разберете!

- Наистина не те разбрах - тихо се обади Милена.
- Ето, виждате ли... пак съм прав! До-обре, ще ви обясня достатъчно ясно. Нещото, с което се гордея, е това, че аз никога не съм плакал. Ял съм много бой, ама никога, никога не съм плакал. И знаете ли защо? Защото от малък аз съм мъж.
- На колко си години?
- На шестнадесет, но както вече казах, отдавна аз съм мъж и ... не ме гледайте така, като че ли съм сополиво пеленаче! - Светльо побутна чинията си напред, потърси с очи изхода, изправи се и с най-суровия глас, на който бе способен, изграчи: - Отивам до тоалетната, така да се каже.

Останали за малко насаме, Стефан погледна Милена и нежно я хвана за ръката:

- Сърдиш ли ми се, че го поканих този, малкия?
- Да ти се сърдя... Не! Мисля, че Бог го обича и има голям план с него.
- Благодаря ти, мила! И аз вярвам в това, но сега си мисля, че ще е малко трудно да стигнем до сърцето му. Виждам, че има голям потенциал, и в същото време много тежки неща е преживял, които са го превърнали в малък, изхабен възрастен.

След малко Милена видя, че Светльо се приближава, усмихна се и нежно каза на любимия си:
- Нека го оставим сам да разкрие сърцето си. Мисля, че "силният мъж" е негово си средство за оцеляване, но той е много уязвим.

Вече усмихнат и поуспокоен, Светльо се върна на масата и седна тихо. В желанието си да спаси разговора, Стефан заглуши с усилие на волята раздразнението си и много внимателно подкани просяка да разкаже повече неща за себе си. Русокосият започна да говори бавно и внимателно, но съвсем скоро се отпусна и за кратко набра такава скорост, че буквално засипа семейството с безброй истории от ежедневието на уличния обитател. Задочно запозна Генови с членовете на семейството си, които, както се оказа, въобще не се интересуват от него, с приятелите си и с Пенка, красиво момиче, към което изпитва "дълбоки чувства, за които тя не знае, разбира се".

Така, без да се усетят, минаха цели три приятни часа, а работното време на ресторанта отдавна вече беше приключило. Тримата излязоха навън.

- Е, хайде, довиждане и... много мерси за почерпката, батко Стефчо и како Миленче! Беше ми много вкусно и приятно. Имам предвид втората част, защото в началото, да си призная честно, малко се ядосах. Стана ми кофти, като си помислих, че и вие сте като останалите, които само искат да ми четат конско.

Сега обаче зная, че вие сте различни. Но да се прибираме, че стана късно вече, а и е студено.

Светльо се канеше да тръгне нанякъде, но след първата крачка спря и съвсем тихичко каза:
- Аз много искам да се видиме пак.
- Разбира се, че ще се срещнем - бързо се обади Милена. - А, ти къде ще спиш сега?
- Където и досега. В моята картонена къща. Вчера намерих тиксо и залепих процепите, така че да не влиза вятъра, щото понякога става голям студ. Сега си е едно уютно местенце за живеене. Нали ви казах, че аз съм мъж и нищо не може да ме уплаши. Айде, чао - Светльо се обърна рязко и изчезна в тъмнината така, сякаш никога не го е имало.

. - Много тъжно! - Милена вдигна ръката на съпруга си и я сложи на рамото си. - Гушни ме, че треперя. Студено ми е най-вече от срещата с малкия. Винаги, когато видя такова дете, захвърлено на улицата като някакъв парцал, се питам какво ли бих могла да направя, за да му помогна.
- Не се ли сещаш?...

Недей да храниш гладния,
защото хора ще те видят.
Недей да храниш гладния,
заради това, че ще си издигнат.
Защото натежали са
вековни прегрешения
или заради това,
че изяждат те съмнения.
Просто нахрани го!
Не виждаш ли, че той е
Гладния.

- Как мога да го забравя! Любимото ми стихотворение, с което ме плени, хубавецо! И все пак Светльо си тръгна сам, приютен в някаква "картонена къща", а ние се прибираме в топлата ни хотелска стая.
- Разбирам те, мила, но няма как да помогнем на всички. Това, което можем да направим, е да дадем онова отношение, което да може да ги стопли поне малко, а още по-добрият вариант е да ги заведем при Източника на топлината, от която имат нужда.

Двамата съпрузи замълчаха, като всеки по своему анализираше отминалата среща с това чудесно, но за съжаление състарено, объркано и самотно дете.

Скоро стигнаха до входната врата на хотела. Навън хладният вятър стана ледено студен. Точно като за сезона.

* * *

По улиците нямаше много хора, нещо обичайно за есенните неделни следобеди. Ниската вече температура подканяше циповете на якетата да стоят в горно положение. Дърветата тъжно развяваха оределите си корони и пълнеха въздуха с тъгата по отминалите дни на топлото лятно веселие. Тишината щеше да господарува еднолично, ако двигателят на малкия автобус не издаваше дрезгавия си старчески глас.

Пътниците дисциплинирано се наредиха в колона по един, подаваха на шофьора билетите си и бавно заемаха местата си. Няколко развълнувани изпращачи пращаха въздушни целувки на близките си в автобуса и с мимики и странни жестикулирания се разбираха на някакъв техен си език.

Изведнъж изцапано русокосо момче на около шестнадесет, с доста мръсен сив пуловер, дотича отнякъде, дишаше тежко и отчаяно размаха ръце към някой от пътниците.

- Батко Стефчо, како Миленче, слезте за малко, моля ви! Моля ви! - развълнуваният се оказа Светльо, разбира се.

Стефан и Милена бързо изтичаха по пътеката между двата реда пътници, казаха нещо на шофьора и слязоха от автобуса.

- Аз, хм... искам само да кажа, мерси много за нашите срещи, за вниманието и... - последните думи се изгубиха от шума на двигателя.
- О, Светльо!
- Ще се върнете някой ден, нали?

- Да, разбира се, ще се срещнем отново. Много се радвам, че успяхме да се запознаем! Довиждане - с едната си ръка Милена изтри влагата в очите си, а с другата докосна бузата на момчето.
- Довиждане, Светльо! - Стефан прегърна силно русокосия дрипльо. - Пази се много, чуваш ли? Ще се видим отново и ще си говорим пак, и Светльо... това е за теб.

Стефан съблече коженото си яке и го подаде на вцепенения младок.
- После погледни във вътрешния джоб. Там ще намериш малко подаръче. Твое е.

Светльо затвори очи за миг, а в следващия - избухна в неудържим плач. Хвърли се отново в прегръдката на своя нов, щедър и истински приятел.
- Аз ... аз съм мъж и никога преди не съм плакал - русокосият се давеше във водовъртежа на неподозирани емоции, извиращи от дъното на душата му. - Никой досега не ме е прегръщал така. А ти го направи и съблече дрехата си заради мен.
- Чуй ме - с двете си ръце Стефан държеше лицето на Светльо, - направих го, защото ти си важен. Разбираш ли ме?

А пътниците, готови да отпътуват, гледаха от своите места странната сцена, разиграла се пред очите им, без да разбират какво в действителност се случва. Единственото им желание бе автобусът вече да тръгва.