автор: Kanegan

Кой може да устои на красотата на май, люляковият аромат и нежната песен на славеите. Не знам не мога без да си напълня шепите с аромата на люляк, да си изпълня очите с красота в бяло, лилаво и тъмен виолет ...Дворът ухае от прелест, и лястовиците режат въздуха с опашките в черно...Толкова е волно, във въздуха с аромата на люляк се носи пух от тополите...Зелените им осанки покрити със едри сребристи сърца крият гнезда на врани...Нощем се раздира покоят от песните на родителите...
Толкова са непретенциозни гнездата им, но пък живеят с надеждата за гласовити наследници...Славеите са такава красота на тишината, надпяват с ангелските си гласове покоя.Вятъра се провира из гъстите клони зеленина...Рижият котарак мързеливо се влачи, изпъва тялото си в поза на тибетски монах и поема неусетно към реката...Ароматите нахлуват в душата със спомените за баба,за безгрижното детство и любовта...Отключват се спомени от минало време, като вкус към неочаквано,красиво и интересно...И много безкрайно усещане, за неподозираното...Май носи нещо топло, като спомен от топла пита или лучник измесен от баба, козунак с маково семе...Или оня детски аромат загнездил се в мене от детството на прясно сирене...Кални пръсти от играта с топка, посаденото цвете, играта с козлето...Безгрижие, любов, топлота, безграничност на детето в мене...Къде отидоха тия топли за сърцето дни?В безсънните нощи се мъчи опияненото съзнание...Мисли от които душата боли, няма да се върне нищо от времето... Стопи се времето, мъчи се ума в лунните нощи ...Скриха се тези измерения, реката шуми и си тече през папурите на времето ...Помня люляците в лунните вечери.Помня киселите кайсии, които ядяхме и ни се караха...Няма връщане назад, времето изисква само отговорности...Убихме ли любовта?