автор: yavorkostov

Седем часа, сутринта е. Слънцето свенливо наднича през тесния прозорец. Усещам с цялото си същество нежната му ласка и с радост установявам, че светлината му вече изобщо не дразни очите ми. Как съм могъл да пропускам красотата на деня, без да се спирам, за да й се насладя. Приемал съм я за даденост. Какъв глупак съм бил само!
Какъв глупак! Вдишвам жадно от спарения въздух, но се чувствам така, сякаш дробовете ми са пълни със свеж планински аромат, наситен с уханието на вечно зелена борова гора.

Добре осъзнавам, че звучи налудничаво, но повярвайте ми, никога не съм се чувствал така свободен, както сега. Мога да направя едва седем малки крачки в едната или в другата посока на помещението, което вероятно ще е мой дом в продължение на много години, но докато ходя, ми се струва, че преминавам гигантски разстояния в пътешествие, изпълнено с приключение. Не, не съм се побъркал. Не е някакъв жесток ефект на стреса от преживяното. Не. Просто се родих отново. Родих се и сега най- голямото ми желание е да ви разкажа как се случи това.

Моля ви, изслушайте докрай моята история, независимо че не заслужавам такъв жест от ваша страна. Но с душата си ви умолявам, направете го за мен. Ще ви отнеме не повече от десет минути. Няма как да ме видите в този момент, но ето, точно сега пуснах хронометъра на часовника ми. Виждам цифрите как започнаха да се сменят – две, три, четири и така нататък. След като чуете разказа ми, сами ще прецените дали си е заслужавало да му отделите внимание. Надявам се и на още нещо - да разберете дали е истина, или е някаква подла, долна, хитро скроена измислица. Добре, добре, спирам с този твърде дълъг увод и започвам.

За да осветя изцяло историята, ще трябва да се върна много отдавна, във времето когато бях едва на тринадесет. Бях дребен за възрастта си, но като голям човек осъзнавах, че родителите ми ме обичат достатъчно, за да направят всичко по силите си в желанието си да бъда всячески задоволен. Разбира се, през цялото време се възползвах от това си прозрение. Често им създавах проблеми, а те всеки път ме измъкваха. Примери много.

Биех се със съучениците си поне два пъти в месеца, като веднъж съвсем съзнателно забих пергел в ръката на Гоши от другата паралелка. Неговите се оплакаха на директорката, но мама имаше особена сила в изказа и осезаемо влияние в обществото, и по пътя на тази логика всичко се размина. Спомням си как всеки петък, следобед, когато учители, ученици и хората от останалия персонал си отиваха и училището се опразваше, заставах на двора, близо до сградата, взимах голям камък и го мятах в прозореца на моята класна стая.

Изпитвах неизразимо удоволствие да виждам как камъкът побеждава, носейки разруха. Малки и големи парчета стъкла се посипваха навсякъде из стаята, а в сърцето ми бушуваше ураган от респект към самия мен. После адреналинът се покачваше от риска и хуквах из околните улички, за да стана незабележим. Предварително определях маршрута за евакуация и следвайки го, резултатът бе, че почти винаги се измъквах.

Освен веднъж. Директорът най-накрая беше установил, че е налице съмнителна цикличност в тези покушения срещу училищната собственост и един петък, следобед бе поставил засада, която се оказа успешна. Успешна за тях. Аз бях заловен, но мама отново се намеси. Плати всичките счупени до този момент прозорци от петъчните ми приключения, а на мен отново ми се размина.

По този начин, създавайки купища грижи и неприятности на родителите си, аз растях уверен, преливащ от самоуважение, безгрижен и с чувство за безнаказаност. Попаднал в този капан, на отсъствие на критичност в мисленето по отношение на собствените ми постъпки, беше въпрос на време да се завъртя във вихъра на истински престъпния живот.

Това опасение се оказа факт твърде бързо. На петнадесет, вече възмъжал, отличник в училище и коренно преобразен през останалата част от деня, участвах в купища улични сбивания, в десетки среднощни разбивания на квартални магазинчета и коли на съседи, които по някаква прозаична причина бяха влезли в черния списък на младежката ми зловеща компанията.

Така, неусетно, годините се изнизаха, навърших двадесет, после двадесет и пет, а след това и тридесет и две години. Сякаш само миг бе отминал. Спрях се на числото тридесет и две, защото точно на тази възраст се случи събитието, довело в крайна сметка до състоянието, в което съм в настоящия момент. Ще се съсредоточа по-подробно на този епизод от живота ми, за да бъде разказът конкретен и изчерпателен.

Денят беше събота и предстоеше предизвикателството на сезона. Мачът на столичните футболни грандове, на които няма да споменавам имената, защото вероятно вие много добре знаете кои са. Моята компания, която беше част от агитката на единия от двата отбора, беше решила този ден да остане в историята с пълната победа над феновете на другия тим.

Победа на бойното поле, сиреч, вън от терена, с методите на уличната война. Арсеналът ни се състоеше от юмруци, боксове, вериги, ножове, метални тръби и други хладни оръжия. Отдавна се готвехме за този сблъсък и този път усещахме, че сме по-готови от всякога.

Събрахме се в затънтена алея, в покрайнините на градинката пред стадиона, три часа преди началото на мача. Започнахме да се надъхваме за пълна победа, като индустриалните количества алкохол, потънали в гърлата ни, помогнаха до голяма степен да възприемаме себе си като творци на историята. Настана хаос от говорене, псувни и гневно клатене на глави.

Интересен феномен е организмът на тълпата. Главата му е винаги някой, който, заради качествата си на лидер, умението си да повтаря и развява като знаме отново, и отново общоприетата кауза и всепризнатото минало на неустрашим биткаджия, си е спечелил правото да я ръководи. Водачът на споменатата развилняла се група от предимно млади нехранимайковци бях аз. Тридесет и две годишният Сергей Страшимиров.

- Искаме реч – провикна се Мито Кеча, неформалният главатар на фен групата ни от един от големите столични райони. – Страшният, Страшният, Страшният.
Прякорът ми влезе в дробовете и гърлата на останалите, което не ми остави друга възможност, освен да говоря. Качих се на една пейка и ги изгледах така, че всеки имаше възможността да види бушуващия огън в очите ми.
- Слушайте – извисих глас, а присъстващите, за мое учудване, млъкнаха почти веднага - Предстои знаменателен сблъсък и всички вие го усещате, нали?

От виковете им разбрах, че отговорът е утвърдителен. Продължих:
- Гадовете ще трябва да си платят и ние, точно ние, които днес сме тук, трябва да влезем в ролята на събирачите на такса величие. Защото, точно ние, които днес сме тук, сме обречени да заявим, да отвоюваме и веднъж завинаги да спечелим величието, което по право принадлежи на нас. Ако съм прав, кажете „прав си”.
- Прав си, Страшен – изреваха като един младоците.
- Кажете ми сега, кой е отборът, на който сме се обрекли?

Започнаха скандирания с името на футболния тим, пред който се прекланяхме, а аз слязох от пейката – пиедестал.
Приятели, познати и непознати ме поздравяваха и потупваха по рамото. Харесвах моменти като този и наистина мислех, че върша нещо значимо, давайки на другите причина да се борят за нещо, което да ги кара да се чувстват живи. Тогава някой от задните редици изкрещя:
- Идват. Много са.

Тълпата грабна оръжията и се втурна по посока на вражата агитка. Сега ще ми бъде трудно да продължа с пълно описание на боя, защото всичко се случваше като в забавен кадър и все още не мога да подредя фактите в точния им хронологически ред. Като в сън, помня, че в ръката ми се озова дебела метална тръба, която стиснах здраво, защото ми даваше усещането, че съм защитен. Затичах се с всички сили едва когато зърнах момче, носещо шалче с цветовете на врага.

Беше на не повече от седемнадесет години и изглеждаше така, сякаш по случайност е попаднал във вихъра на жестока средновековна битка. Страхът в очите му ми вдъхна смелост. Приближих го и с всичка сила го фраснах по главата отстрани. Някъде около слепоочието. Силна струя тъмно червена кръв плисна наоколо. Усетих капки от гъстата течност да мокрят дрехите и лицето ми. Момчето се бе строполило в краката ми и аз продължих да го удрям с тежките си обувки в главата и навсякъде по тялото. Това продължи може би около минута.

Когато спрях, наоколо се бе спуснала неестествена тишина. През мъглата от ярост, спуснала се пред очите ми, виждах само отделни силуети на все още стоящи на крака войни на футболното безумие. Не чувах нищо друго освен страшно пищене, идващо от дълбините на главата ми. Тогава, отнякъде дойде вик, който ме изтръгна от неестествения унес, в който бях потънал:

- Ченгетата са тук. Бягайте!
Изведнъж цялата ми сила се върна в тялото, обърнах се както навремето когато бях дете, по предварителен план за евакуация, начертан в престъпното ми съзнание, започнах да бягам. В мига, преди да хукна обаче почувствах, че този път, май бях преминал всички граници на допустимото. Не исках, но съвсем ясно чувах как момчето на видима възраст около седемнадесет, облечено в цветовете на врага от другия отбор, издаваше звуци на хъркащо, смъртно ранено животно.

„Трябваше да изчезна за дълго някъде далеч”, мислех си, и с всичка сила започнах да бягам. След двадесетина минути се намерих в собствената си квартира. Извадих сак от гардероба и хвърлих в него горни дрехи и бельо за няколко дни. Отидох в банята, свалих кървавите фланелка и панталон от себе си и ги сложих в найлонов плик, който възнамерявах да изхвърля в контейнер на няколко преки от вкъщи, на път за гарата.

Много ясно си спомням, че дълго се опитвах да отмия проникналата в кожата ми кръв, доскоро течала във вените на онова нещастно момче. По-късно, когато се опомних отново, се върнах в стаята, нахлузих дънки и чиста черна тениска, сложих в джоба на панталона всичките си спестявания и тръгнах, забравяйки дори да заключа външната врата.

Това са фактите и искрено се надявам да ги предавам максимално точно. Този ужасен ден завърши, след като метнах плика в контейнер, близо до квартирата, и се отправих към ЖП гарата. Купих билет за първия възможен влак за В. и четиридесет минути по-късно вече бях на път към своето избавление. Когато колелата на влака се задвижиха, почувствах облекчение, което обаче трая само минута-две. Лицето на младежа и хъркащите му стонове не си бяха отишли от мен. Бяха взели същия влак.

Поглеждам хронометъра – шест минути и двадесет и седем секунди. Бързо отминаха, нали? Ако разполагате с още малко време, чуйте и останалата част. Не е ли удивително как толкова кратък разказ може да съдържа събития, променили хода на един човешки живот? Остава още малко, да запълня и останалото време до десет минути. Ето какво се случи по-нататък.

Във В. пристигнах късно вечерта. Там имах приятел на име Васил, който отдавна ми бе отправил покана да му гостувам. Беше настъпил момента да се възползвам от гостоприемството му. Обадих му се по мобилния още докато пътувах и на гара В. той ме очакваше широко усмихнат и леко подпил. Поради последното, мисля, че не успя да забележи колко пребледнял всъщност изглеждах.

Още веднага му заявих, че възнамерявам да поостана у тях, ако няма нищо против, на което той отговори с възгласи, уверяващи ме, че дори да живея в дома му до края на дните си, не би възразил, а напротив. Сърдечността му ми подейства успокояващо и изведнъж сякаш тонове напрежение слезе от плещите ми. Може би и този път щях да се измъкна от неприятностите, в които се бях оплел.

На другия ден всички медии гърмяха с информация за вчерашната битка между феновете на двата столични футболни грандове. Новината бе водеща най-вече за това, че едно от момчетата, участвало в сблъсъка, бе починало. Тези вести ме настигнаха, докато си лежах в стаята, в дома на Васил, с дистанционно в ръка. Усилих звука на телевизора, когато на екрана се появи снимка на загиналия фен. Устата ми пресъхна за миг. Усмихнатото лице на момчето, което вчера видях за пръв и последен път, полудетето, мириса на чиято кръв още усещах в ноздрите си, ме гледаше право в очите.

Говорителката спомена името на загиналия, възрастта му, току-що бе навършил осемнадесет години и името на училището, в което бе учил до вчера. Със сериозен тон дамата обяви, че името на задържания за инцидента е Димитър Пеков, с прякор Мито Кеча. Стоях като вцепенен. Не знаех дали да се радвам, или да продължа да се тормозя. Вероятно Мито не би ме предал, а и надали в мелето бе видял, че точно аз съм убиецът на невръстния фен на врага. Освен това дори да отхвърлеха обвиненията от Кеча, не вярвах полицаите да могат да стигнат до истинския извършител на деянието.

Натиснах червеното копче в горния край на дистанционното и екранът угасна. Реших, че за да не се издам, ще е редно в близките дни да не търся повече информация за инцидента. В такъв момент дори най-малката проява на слабост от моя страна би могла да се окаже фатална. Вечерта излязохме с Васил и се понаквасихме здравата. Настроението ми показваше само едно - Сергей Страшимиров е същият безгрижен индивид и както винаги, граби с пълни шепи от живота.

Така продължих да съществувам още месец. От случайни хора, понаучавах това-онова по случая със сбиването пред стадиона. Мито Кеча си оставаше основният заподозрян и съвсем скоро щеше да бъде съден за убийство. И това щеше да се случи във фокуса на медийното внимание. Нямаше никакъв шанс за оправдателна присъда. Понякога си внушавах, че всъщност така му се пада. Независимо, че не бе извършил убийството, Кеча не бе цвете за мирисане. Имаше едно висящо дело за рекет, а аз много добре знаех за поне три случая на изнасилване, в които мизерникът бе свързан. Ако правосъдието го бе пропуснало за един, то го бе застигнало за друг казус.

Този ред на мисли ме караше да съм в мирни взаимоотношения със съвестта си. Поне през деня. През нощта картината бе коренно различна. Често сънувах младока със сцепената глава, от която кръвта течеше като поток, да идва при мен и да ме гледа. Не понасях мълчанието му. Поне да ме бе наругал, а той – нищо. Дума не издава, просто ме зяпа втренчено.

Един ден, този въпросният, се разхождах из улиците на В. Васил бе на работа, а аз имах време за губене и няколко важни въпроса, които все по-често излизаха на дневен ред. Като например, как ще се препитавам оттук насетне. Тази мисъл ме удари по-силно, отколкото очаквах, и това взе, че ме потисна. В джоба си напипах пет лева и реших да ги вложа в гледане на някакъв филм. Бях близо до киното и идеята си струваше. Нямаше значение какво ще зяпам, стига за два часа въображението ми да не е подвластно на неминуемите битови страхове.

„Страстите Христови”. Името от афиша ме стресна, но на заплашителния му ефект отвърнах, като си купих билет. Като получих хартийката в ръката си, сякаш съпротивителните ми сили ме напуснаха. Влязох в салона малко след като светлините бяха изгасени. Пипнешком намерих свободен стол, а те бяха в изобилие, седнах тежко и се насилих да внимавам.

В момента тече деветата минута на моята история. Моля ви, потърпете още малко, защото точно тук е развръзката. Та, гледали ли сте „Страстите Христови”? Ако сте имали тази възможност, може би по-лесно ще ме разберете.

Около средата на филма, римски войници започнаха да бият Исус с камшик с множество метални парчета закрепени в края му. Всеки път, когато докосваше тялото на Христос, металът разкъсваше плътта му. Толкова много кръв бликаше от отворените рани, че много от зрителите в салона не съумяваха да сдържат емоциите си и, или плачеха, или издаваха звуци, прилични на стоновете, идващи от екрана.

Аз стоях с отворена уста, но без да издавам никакъв звук. Точно както момчето от съня ми. Момчето, чийто живот бях погубил. Кръвта на Исус плискаше навсякъде из сцената във филма, и като че ли мокреше моето лице. Както в побоя пред стадиона преди около месец. Странно, но изведнъж, така, докато гледах, разпознах себе си в единия от римските войници. Този, по-гадният, който размазваше тялото на Христос.

Силата ми ме напусна, а кръвта от екрана продължаваше да ме облива. Усещането обаче бе, че тя вместо да ме цапа, ме умиваше. Тогава се случи това, с което започнах в началото на този разказ. Родих се отново. Родих се в мига, когато осъзнах защо този праведник там, на екрана, с име Исус бе понесъл цялото това страдание. Знаете ли защо? Ето защо - и това е основното в моя разказ - за да може Неговата кръв да отмие вината за кръвта, която аз бях пролял.

Час по-късно филмът свърши. Излязох замаян от салона, а светът навън, с неоновите си светлини, със звука на клаксони от коли и с шума на забързани за някъде хора изглеждаше нереален. Олюлях се за миг, но веднага се окопитих. Точно се питах дали преживяното от мен в салона бе истинско, когато момче на видима възраст седемнадесет години се приближи и ми подаде сгънат лист. Брошура някаква. На лицевата й страна бе написано следното:

За вината

Лекарство има
срещу вината
и то е кръвта.
Ефикасно е,
няма подобно на него.
Тук не става въпрос
за твоята,
нито за моята кръв,
а тази
на Божия Син.
Тя е вече пролята.

Сгънах листа и го пъхнах в джоба си. Вече имах план за действие. Предпочитах да съм свободен в затвора, а не затворник на свобода. Разбирате ли ме? Тръгнах към полицейския участък. За да се предам.

Седем часа и десет минути, сутринта е. Слънцето смело се показва през тесния прозорец. Усещам с цялото си същество нежната му ласка и радостта в сърцето ми прелива, защото светлината му гали нежно сетивата ми. Как съм могъл да пропускам красотата на деня, без да се спирам, за да й се насладя. Приемал съм я за даденост. Какъв глупак съм бил само! Вдишвам жадно от спарения въздух, но се чувствам така, сякаш дробовете ми са пълни със свеж планински аромат, наситен с уханието на вечно зелена борова гора.

Добре осъзнавам, че звучи налудничаво, но никога, през целия си живот, не съм се чувствал така свободен, както сега. Мога да направя едва седем малки крачки в едната или в другата посока на затворническата килия, която вероятно ще е мой дом в продължение на много години, но така, докато ходя ми се струва, че преминавам гигантски разстояния в пътешествие, изпълнено с приключение. Не, не съм се побъркал. Не е страничен ефект на стреса от преживяното. Не. Просто се родих отново.