автор: yavorkostov

Битие 37:5
А Йосиф видя сън и го разказа на братята си, и те го намразиха.

Здравейте, г-н Д.!

Отдавна имах намерение да се свържа с Вас, но все не съумявах да събера достатъчно смелост. До днес. Тази сутрин реших, че няма повече да отлагам, защото независимо от всичките положени от мен усилия, не успявах да избягам от усещането, че изпускам времето и утре вече може да е късно. Да си призная, малко се притеснявам от Вашата реакция, защото държа изключително много на мнението Ви, но понеже съм на път да преодолея и тази пречка, в момента съм пред компютъра, готов да се обърна към Вас – писателят, на чийто творби чистосърдечно се възхищавам.

Дълго време в ума си прехвърлях точните думи, които исках да Ви пиша, за да не се изложа, но вместо да получа яснота, се оказа, че забуксувах в невъзможността да свържа и едно смислено изречение. За щастие, навреме открих колко глупаво е да се изразявам като някого другиго, и ето защо смятам да споделя с Вас единствено това, което излиза директно от сърцето ми. Позволете само още нещо да спомена, и преминавам директно на въпроса.

За гореспоменатата несгода имам едно напълно основателно обяснение, а именно – никога не ме е бивало много с думите. Предпочитам цветовете. Намирам ги за по-богати, по-топли, по-чувствени и по-близки до мен – по тази причина станах художник, а не писател като Вас. Не съжалявам, защото съм дълбоко убеден, че най-добре за един човек е да върши това, което го прави щастлив, тоест, което го кара да разкрива най-искрено същността си. За мен това съкровено нещо е рисуването, а за Вас, очевидно, е писането. Вие рисувате с думи точно това, което аз се стремя да изобразя с четката, и затова Ви почувствах близък още с първия Ваш разказ, който прочетох.

Стига вече – няма повече да ви досаждам с ненужна информация за себе си и моите наблюдения, и понеже дълбоко ценя времето Ви, преминавам директно на целта на писмото ми. Без заобикалки. Г-н Д., искрената ми молба към Вас е да прочетете оставащите редове. За мен това ще е от особено значение. Бих искал да получа съвет, и ако наистина се решите да ми отговорите, ще съм Ви изключително благодарен. Всъщност, за да съм по-прецизен правилната дума не е точно „съвет”, а по-скоро „коментар”. Ето за какво става въпрос.

От два месеца имам проблем със спането. Събуждам се около два и тридесет (плюс минус десет минути), а после до сутринта не мога да мигна. Само да знаете колко ужасно е това състояние. Пробвах какво ли не, за да се избавя, но не постигнах никакъв ефект. От средата на нощта будувам, сякаш охранявам секретен военен обект и задачата е на живот и смърт. Всъщност, това здравословно неудобство роди и нещо добро – прочетох хиляди страници художествена литература в часовете до седем, като по този начин се запознах и с Вашите книги. С риск да се повторя, мисля, че разказите Ви са прекрасни, и именно посланията в тях ме наведоха на мисълта, че Ви познавам добре и Ви чувствам близък, дори на практика да не съм имал честта да Ви видя лице в лице. От сърце плаках и се смях на историите Ви и… ох, извинете ме. Ето, че пак се заплеснах.

Странното събитие, към което искам да обърна вниманието Ви, не е дискомфортът свързан с безсънието, а фактът, че вече за осми път сънувам едни и същи сънища. На седмица поне веднъж. Три на брой са, идват в един и същи ред, стават все по-въздействащи, и не на последно място, озадачаващо обстоятелство е, че на цвят са черно-бели. За мен като човек, работещ с цветовете и техните нюанси, тази подробност съвсем не е без значение. Мисля, че и в нея се съдържа послание, което бих искал да разчета, но уви – сам не мога. Затова имам нужда от Вас.

Уважаеми господин Д., уверявам Ви, че не съм полудял и определено не съм объркал адреса, като се обръщам към Вас за мнение, а не към някой психолог или ясновидец. От една страна, защото първите се опитват да боравят с човешката душа без да познават същността и произхода й, а за вторите съм дълбоко убеден, че са или шарлатани, или служители на мрака, и затова ги презирам. От друга страна, докато четях творбите Ви, си помислих, че тези мои повтарящи се сънищата несъмнено носят важно съдържание и послание. Именно разгадаването на това послание мога изцяло да поверя на вашата компетентност. И за да не съм голословен, ето какво имам предвид.

В първия сън се намирам в голям двор с лостове за гимнастически упражнения, баскетболно игрище и пейки на два реда. Затворени са от ограда, висока около три метра, за която разбирам (не зная дали това има съществено значение), че е прясно боядисана. Застанал съм срещу светла сграда (заради черно-белия формат на съня, не мога да определя цвета), на която малко под плоския покрив се големее надпис: „Родното училище – задължително условие за прогресивното развитие на човешкия род”. Под него с една идея по-малки букви прочитам: „Дружбата с всички народи, прегърнали ценностите на хуманизма, е така жизнено необходима, както въздуха и водата за всяко живо същество”, след което са изгравирани инициалите Б. О.

Искам да извикам, че тази мисъл, макар и малко по-различна, съм я чувал, но после усещам, че моята функция там е чисто и просто да съм невидим наблюдател. Нямам способността нито да говоря, нито да докосвам, нито да въздействам по какъвто и да е начин на участниците в това нощно видение. Примирявам се с пасивната роля на зрител и насочвам цялото си внимание към училищната сграда. Модерна е. С много прозорци, но огледални – не можеш да видиш нищо от това, което се случва вътре. Тя има вход от едната и изход от другата страна.

Над горния праг на входа са поставени два надписа. Първият гласи: „Добре дошли скъпи малки бъдещи строители на най-хармоничния Човешки строй”. Вторият – „Родителите дотук”. Насочвам вниманието си към изхода, където вместо разбираеми думи, на вратата са изтипосани нещо като йероглифи. Разбирам, че представляват древен вавилонски език, неразбираем за никого другиго, освен за мен. Прочитам следното: „Готов биологичен материал”.

И сега идва най-важната част – виждам как към входа се отправят множество мънички дечица. Съпроводени са от родителите си, които им махат с ръце, докато малчуганите развълнувани влизат през вратата. Не след дълго веселата глъч затихва. Обръщам се към другата част на сградата, откъдето през изхода се изнизват тълпи с младежи. Зная, че това са същите деца, които видях преди малко. Не съм изненадан от бързото им порастване, а от вида им. Шокиран съм, но разбирам защо едва по-късно. Главите им са квадратни.

Така свършва първият, а веднага след него започва вторият сън, като близко до ума е, че връзката между двата е очевидна. Пред мен стои човек с квадратна глава. Не мога да определя възрастта му, а за пола имам съмнения. Приемам, че е мъж и установявам, че еднакво убедително би могъл да е на двадесет или на петдесет.

Обръща се към мен и ме заговаря, с което разбирам, че този път съм видим за останалите. Оглеждам се. Намираме се в нещо като голям заводски склад – чист, просторен и осветен с хиляди мънички енергоспестяващи крушки, хвърлящи от онази изкуствена светлина, която прави бялото на окото на човек да изглежда мътно. Не сме сами, помещението е пълно, а всичките хиляди мъже и жени удивително си приличат.

– Днес е Празникът на огъня – моят събеседник проговаря с глас на екскурзовод и ми маха с ръка да го последвам. – Това е любимият ми момент от седмицата. Харесвам и Деня на промяната, когато участваме в програмата за поправяне творбите на класиците. Изваждаме думи и пасажи, които са политически некоректни, и ги заменяме с нови – звучащи толерантно. Изцяло в духа на социално-културните реалности на новото време. Да-а, както казва любимият ни лидер Б. О.: „Толерантността е кръвта, течаща във вените на Новия Човек”. Щастлив съм, че активно участвам в пренаписването на класиците, но нищо не може да се сравни с Шестия ден – Празникът на огъня.

Забавно е да гледаш как пламъкът смачква хартията, тя става черна и после хоп – леки остатъчни парченца изгорени страници хвръкват из въздуха. Днес ще горим Владимир Буковски. Може би го знаеш, той е от онези подли и злобни врагове на най-хармоничния Човешки строй. Това заслужават писаниците му. Огън! Миналата седмица наред беше Хърбърт Шлосбърг и неговите „Идоли за погибел”, а по-миналата… сега не помня, но няма как да забравя началото. Началото беше незабравимо – Библията. Опиумът за народите. Някои казват, че все още има скрити бройки у враговете на
най-прогресивния Човешки строй, но един ден ще ги открием всичките и хайде в огъня. Вярвам в това.

Оставям го да си говори, а аз се опитвам да намеря изхода. Виждам го, но ми се струва, че е на километри разстояние. Тръгвам натам, но трудно се върви защото тълпа квадратни глави се блъскат в мен, високо издигнали плакати. Прочитам някои от тях, докато си проправям път към изхода:
„Ние сме строителите на най-хармоничния Човешки строй”, „Дружбата с всички народи, прегърнали ценностите на хуманизма, е така жизнено-необходима, както въздуха и водата за всяко живо същество”, „Чрез хуманизъм към мир”, „Свободното слово е политически коректното слово”, „Да живее толерантността” и още, и още. Задъхан и уморен, най-накрая изхвърчам през изхода. Блъскам се в табелата с вавилонските йероглифи. Прочитам отново „Готов биологичен материал” и едва тогава разбирам, че току-що съм излязъл от училището от първия сън.

Господин Д., надявам се, че не съм Ви отегчил. Може би, вече Ви става ясно защо смятам, че разгадаването на сънищата ми е от Вашата компетентност. Във Вашите разкази съм срещал подобни картини и е очевидно, че Вие знаете нещо повече от мен. Моля ви, кажете ми, кажете ми какво е то? За днешно време ли се отнасят тези сцени, или за бъдещето, или трябва да потърся по-дълбоко тайнствено значение. Отговорете ми, моля Ви! Преди това обаче, нека Ви разкажа и третия сън.

Той е най-кратък. Застанал съм пред същото училище и отново съм невидим. Разбирам го, защото никой не ме забелязва. Хората с квадратните глави пъплят навсякъде и говорят нещо, а аз с очите си виждам как казаното от устата им се материализира във формата на семена, пада на земята и изчезва. Не минава и секунда и почвата под краката им се раздвижва и ясно виждам как нагоре започват да се вият някакви растения, приличащи на въжета, покрити с огромни тръни, наподобяващи ноктите на граблива птица.

Изведнъж започвам да изпитвам нещо, което няма как да обясня. Може би думата „ужас” е най-близка по смисъл до това усещане. Искам да говоря, но съм невидим и отпускам безпомощно рамене. Тогава чувам силен звук на тръба и глас… Несравним глас. Имате ли представа как бучи мощен водопад? Ниагара например. Чували ли сте шума на ураганен вятър? Пукота на изгарящи дървета, хиляди. Грохота на земята при мощен земетръс. Смесете всички тези звуци и ги умножете по сто. Горе-долу такъв бе Гласът. После всички замръзват на местата си, картината изсветлява до съвършено бяло, след което се събуждам.

Господин Д. ето това са те – черно-белите сънища, които поне веднъж в седмицата смущават нощната ми почивка. Моля Ви, пишете ми какво мислите. Несъмнено носят в себе си скрито послание, което се надявам с Ваша помощ да бъде разгадано. И накрая, нека Ви кажа и причината защо го искам толкова отчаяно. Вярвам, че е възможно, когато разбера съдържанието, им да мога най-сетне да се наспя. В този момент повече от всичко друго се нуждая от хубав, сладък, десет часов сън.

Оставам с очакване,

К. К.

***

Уважаеми господин К..

Съжалявам, че Ви отговарям едва сега, месец след Вашето писмо, но преживях няколко неща, които ме забавиха, независимо от желанието ми да се свържа с Вас час по-скоро. Ще Ви разкажа подробностите до най-малкия детайл, но засега само използвам случая да Ви поканя на среща в началото на следващата седмица. Надявам се ще разберете сериозността на ситуацията и ще дойдете. Сега накратко ще Ви запозная с фактите, като съм сигурен, че тази информация ще представлява интерес за Вас, тъй като има пряко отношение към отговора на въпросите, които ми задавате.

Господин К., още преди да прочета докрай писмото Ви, знаех какво сте сънували до най-малката подробност. Логичният въпрос е как е възможно при положение, че със сигурност не притежавам дарба да тълкувам нощни видения. Отговорът е – три седмици преди вашето, получих още седем писма, в които различни мои читатели описват сънищата си. Всичките наподобяват Вашите. Можете ли да повярвате? Още седем човека сънуват това, което и Вие. И това бе само началото. През последния месец получих още петнадесет писма с все същото съдържание. В началото мислех, че е някаква шега, но сега съм изцяло убеден, че преживяването е автентично.Трябва да е сляп човек, за да разбере, че това не е фантастично съвпадение, а факт. И понеже вече имам очи, които възнамерявам да използвам, виждам сериозността на посланието в сънищата. Убеден съм, че те разкриват нещо от същността на времето, в което живеем.

По тази причина, вдъхновен и от Вашето писмо, написах разказ със заглавие „Черно-бели сънища”. Всичко на всичко, отне ми седмица и бях готов. Целта на историята бе ясно да покажа, че хората с „квадратни глави” пъплят навсякъде, превзели са всяка сфера на обществения живот, дори провокирах читателите веднага, когато намерят „огледало”, да видят лицата си и най-вече формата на собствените си черепни кутии. Провокативен разказ с неочакван край. По мое мнение се получи добре.

Изпратих готовия материал на издателя ми, очаквайки да го пусне в следващия брой на „Литературен полет”, както се случваше при предишните ми творби. Вчера обаче получих отговор, в който дългогодишният ми издател И., когото познавам от двадесет години поне, твърди, че не може да го публикува. Извинява се горещо, но твърди, че бил посетен от представителите на новосформирана служба, наречена Полиция на словото. Те го принудили да не пуска разказа, защото бил политически некоректен и съдържал обидни квалификации, отнасящи се до хора и институции, имащи водещо значение в победата на хуманните ценности. С други думи, носел духа на нетолерантност. Как са се запознали със съдържанието на разказа на този етап, за мен е тайна.

Ето защо имам лично предложение към Вас, а и към останалите, които ми писаха през последните месеци. Нека основем клуб или както там се нарича. Клуб на сънуващите в черно-бяло. Да се организираме. Основна цел – черно-бялото да си остане в сънищата, за да може реалният живот да бъде наситен с красиви цветове, а не обратното. Вие сте художник, ще ме разберете. Очаквам вашия отговор, а от мен имате допълнителната организация. Моля Ви, мислете бързо, защото наистина утре може да е късно, както се казва.

И накрая, понеже споменах за сънуващите в черно-бяло от първо лице, позволете ми и аз да Ви разкажа едно мое нощно видение от последните дни. Сънувам го вече трети път. Обливам се в пот, а жена ми твърди, че викам поне три минути като обезумял, след което съм опипвал главата й. Настина много странно. Но стига толкова с въведението, ето го и съня.

Намирам се в голям двор с лостове за гимнастически упражнения, баскетболно игрище и пейки на два реда. Затворени са от ограда, висока около три метра, за която разбирам (не зная дали това има съществено значение), че е прясно боядисана. Застанал съм срещу светла сграда (заради черно-белия формат на съня, не мога да определя цвета), на която малко под плоския покрив се големее надпис „Родното училище – Задължително условие за прогресивното развитие на човешкия род”. Под него с една идея по-малки букви прочитам: „Дружбата с всички народи, прегърнали ценностите на хуманизма, е така жизнено необходима, както въздуха и водата за всяко живо същество”, след което са изгравирани инициалите Б.О...

Продължението Вие го знаете.

Очаквам Вашия отговор.

Х.Д