автор: esperanca

В памет на Е.

Ти ми дари солта на четири морета. Възможните посоки в света. Всяка посока бе с хоризонт- свобода. Тръгвах, за да се завръщам винаги към брега на твоето пристанище. Там, пропадах бързо в прегръдката на пясъчния бриз, довял от Африка пустинната омара на палещото слънце. С напукани от жажда устни, поради пътя и вятъра, се учих да сричам обичта на жълтите дюни и гледците ми пресъхваха до прага на истината: - пустинята е хубава! Защото някъде в нея спи оазис.
А когато времето те изтри от пейзажа, по небцето ми остана вкусът на живота. Тръпчивият вкус, с който си наситил сетивата ми. Вълчият глад и неистовата жажда на босите ми стъпки, потъващи в пясъците; копнежът на разжарената душа да броди скитница сред пустинните миражи, за обещания оазис...
Оазисът на споделеното сърце...
О, ако можеше да ми отнемеш вкуса на изградения от теб живот!
Душата ми смирена, би намерила покой.