автор: Albatros

... понеже много бързо го живях, към своя край животът ми се носи,
Еклисиаст ми стри на пух и прах ченгелите на простите въпроси –
щом всеки жив човечец ми е брат, защо добрите дни тъй не дойдоха,
защо и аз бръмчах на този свят? – пчелица в гмежната му суматоха,
защо бе всичко "Суета сует!", къде ни чезнат смислите значими? –

дори и ужасът – да съм поет! – потъна в пепелак ненужни рими,
невям докато лях реки от пот за стиска сол и чер комат – огризка,
и – камъка си мъкнах цял живот, дали мравуняк с него не затиснах? –
и почести, пари, злата и власт, и колко прах от мен животът смете...
Ще питам някой ден Еклисиаст! – печалният мъдрец на вековете.