автор: lubara

Действието на тези безобидни събития се развива точно преди петдесет години. Тогава на стадион „Раковски” през ден се събирахме да тренираме лека атлетика, че понякога и по-често. Треньорът ни се казваше Петър Ангелов - Бокси, млад човек, национален състезател на четиристотин метра, който имаше много различни методи при съставянето на тренировъчния си план. Четеше специализирани книги и списания за любимия ни спорт, дори беше изнамерил от някъде малка камера, с която ни снимаше как бягаме по пистата и после правеше разбор на грешките ни, на бавен каданс.
Понякога сутрин рано ни водеше в 22 –ро училище да плуваме, друг път през почивните дни ни замъкваше на минералния басейн на Панчарево, за да ни се отпусне мускулатурата, обикновено това ставаше след състезания. Най-много ни допадаше решението му вместо на пистата да ни изведе на червените кортове, където ритахме футболна топка като ненормални, той самият беше доста схванат и смешен във финтовете си.
Бяхме много силна група, най-будните и свестни момичета и момчета от целия отбор на Спартак – София, така се казваше тогава дружеството ни, което беше подчинено на МВР, но това не ни стресираше по никакъв начин. Спомням си много добре няколкото зимни лагера в старинните вили във Велинград, където печките се палеха с талаш, бяха цилиндрични, в тях се поставяше метална пълна кофа, бързо се разпалваха и грееха много силно. А да плуваш на зимни градуси в минерален басейн и после да се загънеш в хавлията си, бягайки към съблекалнята, това си беше неповторимо преживяване.
Ние растяхме бързо, както всички други здрави и нормални юноши, бяхме и на летен лагер в Кюстендил, където за пръв път аз отседнах на хотел. Горе на Хисарлъка се случихме с едни футболисти от втората „ Б” група, разкладката им беше за великани! А каква е била на тези от елитните отбори, мога само да гадая. Спомням си и едно пътуване до Варна, за пръв път в ресторант вагона, обядвахме някакви супер ястия, пиехме минерална вода, портокали и палачинки за десерт, чувствахме се истински аристократи!
Може би сбърках, когато точно преди петдесет години лятото се отделих от отбора и заминах с колело от Казанлък до морето с моя съученик Севдалин, лагерът на Равда се отлагаше няколко пъти и аз не издържах на желанието си да отида по-скоро на морския бряг… Тогава всички момчета си бяха накупили едноцветни чорапи, жълти, червени, сини, бяха много модерни тогава. Защо тези чорапи ги свързвам с лагера в Равда, с момичетата от баскетболния отбор и започващите между тях свалки, нямам идея. Може би защото цяла година след това слушах за любовните им подвизи, дори малко ме бяха взели на подбив, че съм предпочел изолацията на мъжката компания пред възможността да изляза и аз на този трепетен фронт… Може и да са били прави…
Ще попитате, къде е ресторант Чепишев в тази история. Ще започна с Иван Голев, баща му тогава беше много известен писател. В младежкия театър гледах пиесата му „ Рози за доктор Шомов”, една съвременна история, в главната роля беше артистът Банко Банков. Бях ходил на гости в Иван, живееше в една пряка на булевард „ Витоша”, холът им беше пълен с книги. Голев беше малко по-голям от нас, винаги гладко обръснат, много галантен и обран в емоциите си млад човек. Идваше по-скоро заради това, да поддържа тялото си силно, не толкова заради спортните успехи.
А сега за ресторант Чепишев. Аз, Иван Голев, Боян Коев, Федя Нонов, Краси Стамболов и Краси Луканов, Георги Стоев, както и Янаки Михайлов сме героите на това малко приключение в този супер ресторант за онова време. Родителите на Яначката имаха вила в Бояна, една малка и спретната дървена къщица, която сега изглежда като бунгало спрямо изникналите покрай демокрацията палати. Та често ходехме там, просто за да избягаме от големия град… И на бара на ресторант Чепишев си поръчвахме кока-кола с малко коняче. Понякога си взимахме бутилка Зубровка, полска водка със сламка в шишето, не бяхме чак толкова аскетични в спазване на спортния режим. За цигари, не пушихме по онова време. Макар, че няколко години след това Нарцис Попов мачкаше всички на една обиколка на стадиона и си признаваше, че пет-шест папироси са му дневната доза… Но тогава се бяхме вече разпръснали…
Ще попитате, къде са всички тези момчета. Последният път когато се видяхме, беше преди осем години. Дойде и Бокси. Бяхме се събрали в хотел-ресторанта на Геша, който е в Симеоново. Аз бях издал първата си книга, дори подарих един екземпляр на Федя, да си чете през дългите си океански плавания, нали беше нещо механик по корабите.
След година-две го попитах, как е книгата. „ А, не ме занимавай, не ми остава никакво време”, така ми отговори и доста ме разочарова… Боян и Краси Луканов не можахме да издирим, тренера ни говореше, че ще намери Соня, Пандора, Наташката и …ох, забравих името на тази симпатяга, по която тогава си падах…
А Иван Голев май забравихме да поканим. Няколко години след това тренера Бокси си отиде на небето, макар, че обикаляше Витоша до последно, ядеше мед, плодове, не пиеше и не пушеше. Все пак доживя почти до осемдесетте… Де този късмет и за нас, Яначката на около четиридесет отлетя…

Та така. Сега се надявам Иван Голев да прочете това, нали сме приятели в мрежата, с останалите не поддържам връзка. Бях влязъл в магазина на Краси Стамболов, държеше се много странно, сякаш не ме забеляза. Федя беше ми казал, че ще дойде вкъщи да се видим, дори не се извини, че съм го чакал…
Да са живи и здрави! Онова време, поне за мен, си беше незабравимо! Коняк, кола, Зубровка, ресторант Чепишев и Хисарлъка, както и най-вече онази червена кортова писта, с която тогава не можехме да си представим, че някога ще се разделим!

13.06.2019. Любомир Николов