автор: Kanegan

Човекът не знае какво му носи деня.В пъстротията от преживявания, едва напипва един миг от вечността,който му носи хармония и очертава червена нишка в съзнанието и живота му.Това е вододела между миналото и бъдещето.
Бъркотията и хаоса са нещо обичайно за напрегнатия живот.Бързайки за влакът, се развиках на касиерката,продаваща билети и в момента на купуването с малкият син едва не получих нервна криза.
Слънцето жареше в априлският ден, достатъчно, за да ми е гадно и изпотена се довлякох до перона.По ръцете с тежките чанти се стичаше пот.Баща ми бързаше не чуващ край нас със Габриел и дърпаше тежките сакове, за да ни помогне.Габриел носеше на гръб цигулката си и двойно стресиран за предстоящият конкурс едва се сдържаше, а в ръцете му бе телефона, на който стържеше някаква хип - хоп мелодия.За минута Софийският влак спря на перона, говорителката изтрещя като картечница посоката на влака,татко като обезумял се бутна с багажа и влакът тръгна...
Майка отдолу се стресира, но татко обясни по телефона,че ще се върне на първата спирка на влака.Ние с Габриел седнахме в едно от купетата.Аз се въртях неудобно, а край мен седеше като скрита от невидима стена жена на над шестдесет и пет.През ума ми не мина възрастта, изглеждаше човек с някакъв особен финес, с вдигната на високо бяла коса с щипка.Носеше някаква светла блуза с малки фигурки и бе унесена в четивото си.Държеше книга, четеше я и сякаш безразлична за ставащото около нея бе потънала в собствения си свят.Въпреки всичко имаше някакво скрито очарование, нещо изискано,което само интуицията на човек би могъл да улови.Гара Левски, татко говореше нещо на Габриел, ядосваше го с практичните си съвети без да се налага да му ги искат.Габриел спонтанно реагира,имайки предвид преживяванията му на юноша с трепета и увлечението му по момичетата.Беше с възмъжаващ силует очилата издавах будни очи, интелигентност и изстрадала душа, имайки предвид раздялата с баща му.
Не исках да го изнервям допълнително и оставих да излезе в коридора.Татко си взе довиждане с нас, пожела приятен път на хората в купето.Слезе на гара Левски и Габриел си отдъхна.
Седяхме един срещу друг, а погледа ми се зарея в дамата до мен.Бяха редове от книга за бита и обичаите на българина.Заговорих плахо.Не помня как се започна, но ми отговаряше с изискан тон и стил, сините и очи ме гледаха,а аз все едно общувах с душата и.Всички ги знаем тия моменти, когато каквото и да говориш с някого все едно душата ти лети.Белите ни души започнаха един светъл танц.Разказах и за моята книга с импресии и стихове,
показах и моите картини с пръсти.Виолета ме гледаше с недоумение, че все още има и такива млади хора.После попита какво носи синът ми.Самият куфар на цигулката бе обемен, но окото на музиканта не може да бъде излъгано.Виолета ми обясни, че и тя е свирела на цигулка.Животът и протекъл в плен на оперното пеене.Но фината и осанка
онова очарование на лицето, което не може да излъже човек от пръв поглед, показваше някаква професия, която е по сърце,красивите хора, работят онова, което обичaт и е изписано на лицето им и в блясъкът на очите.Заговорихме за това,също че и хората,които се хранят здравословно, както и аз сме младолики.
После дойде гара Горна Оряховица, Виолета ме предупреди, че наближава да слиза.Беше ни приятно и разменихме телефони.
Казах, че отиваме на конкурс в Провадия.Тя живо се интересуваше, кои пиеси ще изпълни Габриел, от кои автори са,и ни обеща да бъде в полза на Габриел.Някак не вярвах на споменатото от нея.Времето сега бе различно, изискванията други и вярата ме бе напуснала.Мислех си, някакво запознанство може да се чуем след конкурса да споделя впечатления.
И ето гарата Горна Оряховица. Свалихме багажа на Виолета, взехме си довиждане и се разделихме.Тя мъчеше да се провре в тълпата с количката си за багаж.
Пристигнахме в Провадия.Малко китно градче, имах само спомени, че няколко нощи преди това сънувах малък непознат град улиците бяха до болка познати.
Горещо е.С Габриел се упътихме към гарата, където слязохме, а там ни чакаше бус на организаторите.Намерихме и други участници за конкурса.Седнахме в буса и потеглихме към хотела.На края на града в един прекрасен хотел спря буса, Габриел доволно метна инструмента на гръб и на входа ни посрещна Евгения майката на Гергана.Тя се зарадва, че сме намерили къде е групата.Малко рaговори с учителката Елена Николова и се настанихме
на вторият етаж.Лукса на хотела ни отпусна.Бяла стая с мека, пухена спалня.Пердетата от нежен креп или органза едва се поклащаха от априлският ветрец, а вън залезът догаряше ...Имаше някакъв планински масив,отпусна ме до хармония и се потопих в дълбочината на нещо блажено.Габриел се суетеше със сака торбите с официалните дрехи.Русата му коса се пилееше от лъчите на падащата вечер, като златна свила.
Извади цигулката, но имаше малко време да просвири пиесите си, защото го стресна учителката със нервния си тон за поредната репетиция.
Отиваха към центъра за репетиция, защото рояла за утрешния конкурс беше в салон на читалището.
Не исках да мисля, машинално се съгласих да тръгваме.Той облече суитшъра,а аз надянах със сакото, a под него със виолетово боди с бродирана фина дантела.
Усещането ми бе за нещо неравностойно, в облеклото от наша страна с Габриел спрямо учителките и другите участници...
Харесвах си стила и за нищо не го давах, дори не можеха духа ми да стигнат, хора с бедна фантазия и материална обезпеченост, чиито души се давеха бавно в покварата на материята.Бързахме към центъра, изведнъж се сетихме за забравените ноти.Бях помолена да ги донеса.Априлският залез, малко градче, подредени дворчета с красиви огради.Градът се отпускаше пред априлската вечер, и някак странно от някъде,от дълбините на съзнанието изплуваха очертанията на познатите от съня улички."Де жавю", от преден живот,сърцето се събуди с някакви отново събудени топли чувства, дърветата цъфтяха и изпълваха с нежен аромат въздуха.Затичах се, за да настигна групата.Репетицията беше кратка.Трябваше да се настаним за откриването на концерта.Залата се изпълни с трепет.Бяхме се настанили в публиката,очаквахме конферанса. Големи ученици от местната гимназия в Провадия.Тържественото откриване започна.Млада девойка и младеж на около седемнадесет години,прочетоха слово за Светослав Обретенов.Бяха с бели ризи,като някакви волни птици бяха душите им.Като неопитни, смели души летящи в морето на живота.Появи се професора Павел Герджиков.След словото му звуча химна на конкурса.
Синът на Светослав Обретенов бе подготвил невероятна пиеса.Само душата чувства в подобни моменти.Тя извиква величието на духа на композитора, и сякаш се рее от невидимото.
Понесъл в спомена за себе си едно зряло изкуство, неподвластно на времето.Нещо грандиозно като звучене, което само събудена душа може да почувства, може да се извиси до висшите светове, да усети чувството,полета на фантазията, преклонението пред подобни светли души въплътени на земята.Последваха изпълнения на Елисавета Казакова.Финеса на изпълнената пиеса, "Токата"от Петър Христосков, те води във висините, сияйните светове на някакви
ангели или богоподобни същества. Професорката свиреше с цигулка, чиито косми на лъка имаха златни спирали ...Ръката на този лютиер, бе въплътил времето в този саунд. Звукът на инструмента, чертаеше неземен свят, нова вселена,нещо, което будеше радостта на душата...От съприкосновението със съвършенството, или висшите селения.Само събудена душа би почувствала подобна красота на звукоизвличането.
Концерта свърши, а хотела не го чувствах вече така студен, душата ми се нахрани с красота и бе готова да заспи.Обилни светски яденета, тиха вечер, аромат на цъфнали овошки, песен на щурци и пречакан сън.
Стаята ни чакаше с голямо лъскаво огледало, пухени възглавници, доста конструктивно- фантазни тревоги за пускането на водата в банята.
Лукс, студенина на душата, зъзне като голо сираче и чака сънят да я завие с хармония и покой.Габриел е в пъти по- тревожен за утрешният конкурс.В коридора е шумно, Гергана весело се смее, аромат на "Хипнотик пойзън"на Диор.И тишина,къпя се в нея, давя се, предавам се в мекотата на възглавницата Габриел е нервен, душата му е пълна с напрежение.Русите му смолисти кичури се успокояват.Нощем иска да го роша,от топлотата на майчината ми ръка се чувства спокоен.Бедната му изстрадала душа.Готов бе да се раздаде на изкуството без капка страх, готов на жертва и срещу всичко,което сърцето му преживява.
Утрото се разпуква, като стебло на цвете от костилката на нощта, Габриел става и започва трескаво гладене на костюма. Папийонката бе на видно място, а панталонът засвети.Започва тренировките, пиесата, щрих, неточност на тона, времетраене на нотите, скача, взема колофона,маже космите и отново.Не е приятно рано сутрин да свири,но...Слизаме долу на ресторанта всеки закусва.Ние не искаме, препълнени сме от емоции и той и аз.Учителката му се мъчи пред другите две деца, участници конкурса, всяко се храни.И горещ шоколад не съблазнява Габриел да опита.Слизаме към центъра, а е рано някъде девет...Бързо намираме къщата във възрожденски стил.Там в една от стаите вече чакат участниците.Всеки е официален нервен, не знаем как ще е.Моля се на ум и нося в себе си някои неща от Петър Дънов- молитвеник, икона и др. В умът ми е, "Боже пази Габриел!"
Наредените участници в групи с придружители очакват своя звезден час.Нервни и неспокойни преподаватели.Всеки е отишъл с най- добро ниво на подготовка.Единствен предател е психологическият момент- безпокойството или префекционизмът на себевладеенето .Момичетата са красиви с класически рокли, почва да ме боли сърцето, че нямам момиче,но се оставям в мъдрите Божии решения и се отпускам.Сядаме в хладната зала, някакви дървени столове бяха подредени, а ние насядахме.После се замислих, че ми е леко хладно, но забравих за това и се отпуснах от натрапливостите. Миришеше на нещо от възраждането, от облицованите стени в дърво, имаше нещо необикновено,нещо от духа на старите българи в тази къща.Чух саунда на първото изпълнение, о такава благозвучност.Леко ми е, приповдигнато, сърцето бие в изнемога, и все се моля на ум. В малката стая с възтесен салон се настаняваме да чуем първа възрастова група, втора...Габриел вдига адреналина.Моля се и не знам на кой свят съм.
Само се балансирам и чакам редът му.Излиза с атрацитено черното елече, гладен, но силен с дух на българин...Свири първа пиеса.Цялата съм слух, не помня време,пространство, час, хора около мен.Аз съм един слушател, отворил душа с молитва към Бога.Започват акордите на Васил Лолов от пиесата "Концертино" .Редят се акордите с характер, със собствен почерк, със неговият музикален усет.Трилери, сложни динамики, страст и романтика в музикалната картина, невероятно като звучене и много напрегнато за чистотата на звука.Трилерите пак се редят,темпата се сменят, пианото е със звук,който придружава, изсветлява на моменти пиесата, дава блясък на цигулковото соло, после пак надделява звукът на пианото.Чувствам един момент на фолклорен щрих,като, че ли има някаква неравноделна магия, изплуват картини на хоро или танц на мегдан, вече смесвам звукови и слухови възприятия и е много грандиозно и тържествено.Ето иде финала, след много емоции и перфекционизъм...
После идва ред на "Песен" от Панчо Владигеров.Пиесата на този български класик е силна, пак е освежена с мотиви от фолклора,този извор на музикална красота.Аз съм дух, в залата са ангелите.Ръцете на Габриел излъчват светлина, виждам белите същества около него.Сърцето ми е стон и струна.Динамиките вече се сливат с ефирното ми тяло, чувствам до болка, грешките му късат духът ми. Ааа, душата ми на прага на висшите измерения...Боли и се радвам, летя и страдам, болките режат, но аз съм щастлива...Ангелите му помагат.Динамиките са силни, сърцето му е в синхрон с моето..
Нишките на душите ни са се преплели...Бели души, майка и син, болка, болка, Боже болиииии ...Край.
Учителките се зарадваха, публиката ръкопляска, излизаме в енергията на благословията.Идва професорката, направи една забележка за постановките.
Мъчен е белият път,мъчен...Вечна пътека на съвършенство е живота...Бяла, изстрадана,измъчена, светла, красива, възвишена...
Хапваме в ресторанта, нетърпеливо чакаме.И резултат с първото място.Той не изказва емоция ...Тя е за недоволните, а самият той е едно бяло сърце, което просто дава.
И следващата вечер е гала концерта.Една жена в публиката седи до мен.Непозната, незнайно защо е пратена от Бога при мен ми казва:"Как да не му дадеш на това момче златен медал, като свири ще те разплаче."Плаче ми се,от болка, от радост, от мъка, от безизходица или за Бога.Габриел свири.Публиката е екзалтирана.Получава наградите на всички свои съученици от професор Герджиков.Нощта ни сварва на перона, за да хванем влака за Плевен.Часът е 11,40, влакът от Варна е на път.Габриел е доволен от Дипломата,медала и признанието.Но паричната страна на труда му е нагълтан от друг.Минаха два или три дена.Виолета бе щастлива да научи, че сме взели приза.Интереса и към Габриел не е обикновен.
От село Манастирца, с вечния си багаж тя се труди, и е готова да даде помощ и съвет на всяко дете.Прибрахме се в Плевен и живота си потече в обичайният ритъм.Почерпка за съучениците, дипломата засия в ламината.
С Виолета се чувахме за хубаво.Тя се радваше от сърце.Чудех се, от къде взе тая сила тя, да се радва и на нас, след толкова битки в живота...
Сподели, че има къща - музей, аз също и казах за родната ни къща с дърворезбата.
Беше ми приятно да си общувам със зрял и мъдър човек.Беше преминала през битките на живота, а и много ни сродяваше интереса към духовното.Минаваха дни, месеци, работех във фирма на италианец, но животът ми биеше на червено.Нямаше го онова щастие,което да изпълни душата ми и сърцето ми.