Денят ми пак е улица без изход –
по тротоарите върви тъгата
и стъпките ѝ глъхнат в тишината.
Навъсени са къщите над мен
и зад настръхнали от самота дървета
надничат тъмните прозорци
на безразличие и отчужденост.
Дъждът плющи, на струи се излива –
да ме измие от пейзажа иска,
а съскащият вятър с явна злоба
да ме отвее надалече се опитва.
Улуците звънят
опиянени в своята значимост
и по канавките изтичат
преглътнати и непреглътнати неща.
Но няма да е все така –
дъждът обезсилен ще спре,
ще стихне вятърът
и от продънилото се небе
ще ме погледне слънцето на новата надежда.