автор: mariq-desislava

Точно 22 часа и 22 минути преди свършека на света
гледам как маршируват облаците
в дъждовни ехтящи редици.
Преминават само охлюви и скакалци
и онова, което е в мене – човекоподобно врабче
на пръсти тихичко се изнизва.

Колапс като колапс.
Нищо прекалено.
Нищо страшно всъщност.
Все едно всички Диани са се събрали
и ловят животи докато времето шурва отвързано
да се спасява, но него и без това го няма -
поредното безполезно човешко творение.
В космоса всичко се случва едновременно,
като хелиография обърната навътре
и слънцето е съвсем, съвсем многоцветно.
Никой не може да те чуе.
Никой не може да те види,
защото периода ти на полуразпад е 80 милиона години.

Оттук до хоризонта само гладна пепел
и бълбукащи сенки.
Не е ли животът всекидневен апокалипсис
с намигащ здрач и мравешка упоритост,
със залепнали пеперуди по клепачите
и безкраен ропот по баналните улици?
За какво ми е вече да се качвам на небето,
като небето отдавна е долу,
а земята горе.
Подритвам звезди и чакам.
Милостивият взрив.