автор: nicky_1911

Създавах мечти със любов и търпение,
изграждах ги атом по атом.
Почиствах от тях всяка нотка съмнение
и ги запечатвах със злато.

На всяка от тях слагах тежки печати
с ликът ти, и с твоето име.
И криех ги в мен от рода и познати,
дори от домашни любимци.

Даже ти за да стигнеш до тайното място
в душата ми щеше да ровиш.
Бях ги скрил на пустинята в белия пясък
като старозаветно съкровище.

А когато си тръгна открадна ми всичко,
и мечтите, и вярата в тебе.
Ритна в ъгъла моето тихо "Обичам те!",
и потъна в безкрая на времето.

И обхвана ме гняв, и безмерна тъга
щом видях на сергия да плачат
моите свидни мечти оцветили света
- сред халва, магданоз, и кебапчета.

Не завръщай се тук като призрак проклет,
и недей ми изрича името.
Щом веднъж ме изхвърли във коша за смет
няма как да ме рециклираш.

От обида мълча, ала знам-ще отмине.
За любов аз ще бъда пак жаден.
Но при спомен за теб през ума ми преминал
ще се чувствам до гроба... ограбен.