автор: staromoden

Каквото и да излезе, искам да отворя капака на истината, онзи, който затваря сърцето ми, за да не пръсне от пустота или от препълване.
Вървя по бялото, сякаш го познавам и там съм се родил. Още пет стъпки, казах си и ще стигна мястото, на което ще създам остров.
Бялото все пак не е мое и аз острови не създавам, но петно с какъвто и да било друг цвят би заприличал на остров. Прилича на деформирана осмица или на бъбрек. Защо го видях като бъбрек, не знам, може би го свързвам с вода, с пречистване, нали бъбрекът сам товари себе си с отровите, за да може хазяинът му да живее в себе си на чисто.
Жълтото е светло, смутено, по-скоро хладно, отколкото топло. В центъра, изместен леко наляво, има синя точка – капка вода, в която се оглежда небето. Дебела е, глътнала е половин небе. Защо половин ли? Такава я измислих. Ами ако се пръкнеше някоя толкова жадна за небе и вземеше да го глътне цялото, моето бяло с жълтия остров насред него нямаше да прилича на нищо, а така като си има небе, ще прилича на земя. На моята. Скрита от лоши очи и мисли. Лошите очи раждат лоши мисли. Дори и аз го гледам разсеяно, не се вглеждам много, много, в радостта си да не взема да го урочасам. Острова, какво друго.
Появи се вятър, стария познайник от другата земя. Той и там и тук си е все същата клюкарка, дребно махленска, не придиря за качество на клюката. Повдига всичко и го носи колкото и където си поиска, само да е клюка и да има на кого да я снася. И сега, говори ли говори, ама на моята бяла земя, няма хора, които да го слушат и той си намери с кой да се закача. С единствената птичка, не я знам, ама няма да я гоня. Кацнала е до синята точка. Къде другаде да кацне? Ще си кацне до небето, нали е птица. И тя е синя, като него, та да й прилича, или тя на него – кой да каже? Важното е да са близко, защото са си близки, защото ги влече едно и също. И вятърът, без него не могат. Небето няма да е небе без вятър и птицата няма да е птица, ако не го пори, когато е жадна за любов и не му се остави, когато е уморена от друго.
За любовта трябва въздух и вода, и остров на който да спира, и хора, на които да се порадва, като ги гледа кака я одумват и какво ли не й приписват. А тя, любовта имам предвид, не се засяга, разбира ги и върти какви ли не маймунджилъци, за да им привлече вниманието, белким я погледнат в очите, да се опият и да поискат да й заприличат. На първо време и това стига, после ще дойде и другото. Надява се да повдигнат капака, който затваря сърцата им, и да я пуснат вътре – не за тях си а за другия. На любовта и е мъчно да гледа как ужким се обичат един друг, а всичко правят за себе си, защото обичат това, което искат и дотогава докато го искат. В нейно име си приписват чужда собственост, „Без тебе ще умра!“, казват. „Няма да умреш и без любов няма да умреш“, иска й се да им каже.
„Само че няма да си имаш остров насред безкрайното бяло и капка море погълнала половин небе, няма да си имаш. Тогава и птицата няма да дойде, за вятъра не знам, може и той да реши да не си губи времето с човек, който си няма свой остров, свое небе и своя птица. Как тогава ще вдигнеш оня капак, който затваря сърцето ти?“ мисля си, че любовта пита него, а всъщност търся отговор за себе си.
На тази картина сега й трябват герои. Ще ги измисля, ще ги изрисувам и ще заселя острова си с тях. Колко да са? Мислих, смятах и броих и се реших – седем. Двама дето се обичат и още двама дето не знаят кого обичат, един да завижда и още една да му припява и капани да строи, и остана един – него ще го оставя за седмия ден. Когато всички почиват, той да им нашепва, да им разказва за безбрежното синьо, за тихото бяло и за възраждащото се жълто със синя точка в средата. И той ще си има другарче, ще влезе в двойка с птицата, синьо-бялата. Иска ми се да кажа моята, но тя вече си е птица на себе си. И другарче си има и съседи, на които да гледа сеира, ама не, тя не е от тези, не я радва човешката глупост, натъжава я.
Я, вижте, в средата на острова бликна вода и небето си се върна на място. Птиците станаха две. Втората половина от небето я изпрати на острова, да благодари. Към водата. А за капката ще стане дума по-нататък. Няма да минем без нея, та нали тя е майката на извора. И като бликна тая ми ти вода от тоя извор – високо, високо, колкото можа и после взе да се снижава, и продължи да се снижава до човешки бой. И после още малко и още малко – колкото дете. И само дето споменах дете и стана чудо. От небето се спусна стълба, бяла, бяла, толкова бяла, че жълтото на острова стана тъмно, тъмно. И по тая стълба се спусна първо една жена. Беше жадна, напи се с вода от извора и седна от лявата му страна. После се спусна един мъж и той като жената се напи от извора и седна от дясната му страна, после още една жена и един мъж, и още двама мъже и още една жена – общо седем. И настъпи нощта и заспаха и тогава им се присъни сън. Стълбата им се яви. И птицата. Тя като им заговори с човешки глас, каза: „Не сквернете стълбата, помнете, че по нея сте слезли и тя ще ви дава, всичко, което е нужно. А ако тръгнете да се прегазвате, за да стигнете това, което искате – тогава...
Събудиха се. Рано или късно? Ха дано да е навреме.