автор: ma_gi

А дланите ти молеха за стих,
във който
някой ден да ме откриеш…

Та аз отдавна
в себе си се скрих
с онази,
най-отчаяна магия.

На хищен вълк по тъмните очи
във най-потайна
полунощна доба,
със девет лични гиздави моми
гадахме мълком
за любов и обич.

И дирих те през девет планини
със вещи
девет гърбави старици…
Потайниче снагата ми изми.
А с бял оман
закичих си косите.

Омайниче от девет юди взех.
На запустялото огнище стъкнах огън.
И с капка кръв
тогава те заклех
без мене
да изгаряш като в огън.

Години девет сянка да стоиш.
Да няма лек.
Да е невярна болест.
И дума да не кажеш.
Да мълчиш.
Освен,
когато за стиха се молиш.

И може би,
ще ме откриеш там,
където свършва тъмната магия.
И дланите –
молитвен храм –
безлунните ми нощи
ще изпият.