автор: Albatros

... понякога ми става много тъжно, като изпращам миналия ден,
и спомените, сякаш по окръжност, търкалят се като болиди в мен,
не ми е нужен даже телевизор, в мен оживява всеки минал миг –
приятел, който чака в Twoo и Blizoo да чуе моя полунощен клик,
синът ми, спрял със новото си гадже на острия завой към старостта,
и попът, който мижи да ме лаже, когато в храма „Отче наш!” чета,

момичето, което се разплака на Седмата ми пейка под дъжда,
и гушнах го в прегръдката си яка под моята разчорлена брада,
клошарят, пийнал с мен менте коняче – за двама ни неземна благодат,
не знам защо? – направо ми се плаче, че тръгва си от мене този свят,
помнете ме? – по звездната пътечка ще стигна нейде – праведен и чист –
в кибритчето една последна клечка, възпламенила залеза златист.