автор: papacot

„Сиви облаци, облаци рошави,
накъде пак припряно летите?“
Димитър Никифоров

Скрита от погледи лошави,
поляга в тревите утринни.
Облаци бели рошави
пазят я от погубване.

Нали е душа – отива ѝ
да бъде мека, глупава.
По далеч от трънливите
вейки в горите струпани.

А пък сърцето ми в тъмното
на пръсти подскача милото.
Как да прогледне зад хълма,
преди да прехвърли билото?

А и какво ли ще види там
посред ливадите ширнали? –
Паднал облак е любовта
и ти крила му пришиваш.