автор: Gabriel

Прохладно… обля ме, или по-точно ме пое лекият полъх щом излязох от входа на блока. Вратата зад мен се затръшна, едва подпомогната от автомата за меко затваряне… ръждясали му бяха отдавна обноските…
като на някой, който вече няма никакво желание да бъде кавалер поради някаква отдавна забравена причина… Причина, чието забравяне се повтаряше всеки ден. Взаимно износване… хора, брави, врати, автомати, желязо… всичко ръждясва посвоему…
Въпреки лекия полъх, торбите с отпадъци дори не гъкваха както обичайно си шепнат в ръцете ми…
Един мургав човек ровеше остатъци в най-близкия контейнер. Преминавайки, пуснах торбите и картона от пица - свидетелство за поне една пропусната домашно готвена вечеря… Улицата беше будна, но не оживена… гръмко се развяваше попфолк от един спрял Голф. Като пресякох забелязах, че обичайното квартално магазинче, което с лека насмешка наричам “Веганите”, беше затворило. Беше страшно затворило. По-затворен магазин не съм виждал… редом с още няколко от тази страна на улицата, които от край до край бяха спуснали плътни ролетни врати, от онези, без никакви пролуки. За секунда се обърках… дори не можех да позная на коя подред витрина трябваше да намеря магазинчето… сякаш никога не го е имало. Така да затвориш, че човек да си помисли, че няма никога да отвориш повече… Но това не ме спря… продължих нататък и свих зад ъгъла. Още едно магазинче, което обаче, работеше… не се изненадах. Нямах очаквания… Приемах го като котката на Шрьодингер: преди да завия и да разбера в какво търговско състояние е, смятах, че е едновременно затворило и отворило. И действително… завиването ми зад ъгъла се равняваше на отварянето на капака на всеизвестната кутия… и в този момент очите ми просто си извероятстваха един отворен магазин. Беше средностатистическо скромно сбито помещение, чието описание няма да споменавам от нeгласното му, но доловимо желание да остане анонимно. Взех всичко нужно освен… уловът за салатата - този парадоксален плод, който винаги имаше място в която и да е салата наравно със зеленчуците… Негово величие, Доматът… А колко смутено и притихнало беше представителството му състоящо се от трима лежащи по лице, ако мога така да кажа, големи, на пръв поглед пращящи от здраве индивида, отбягващи вниманието на дъното на никак не-царствената си щайга. Просто не искаха да бъдат обезпокоявани… А аз въпреки всичко се обърнах към тях… или по-скоро, колкото и неучтиво да звучи, признавам, че обърнах един от тях към себе си.
Разбрах от вида му, че никак не му се показва на когото и да било, камо ли да говори.
Стиснах устни. И платих на касата. Какво да се прави…
И доматите имат право на дължимото им уважение.
На връщане забелязах, че музиката не си е отишла, а силуетите в колата, откъдето тя произлизаше, две шапки с козирки, ровеха по телефони и джобове… Стори ми се като сериозно занимание - така усърдно подето, че имаш чувството, че на някои хора могат да им плащат по цял ден това да вършат…
Подминах и достигнах входа на блока. Тъжната сива желязна врата ме чакаше да пусна сигнала от чипа си за достъп, за да бъде подложена още веднъж на рутинното си хлопване в небрежните ръце на своя автомат… По средата на стълбите проехтя глухото, непълно задавено “довиждане” на вратата… Един поздрав на изпращане с учтиво намерение, но разминаващ се резултат…

И ето ме тук… отново на терасата… вадя сивините и ги полирам… някак. Както си мога...