автор: Heel

Хижата бе пълна с хора. Настроението бе приповдигнато заради празника. Лееше се алкохол, ехтяха радостни възгласи. Неколцина подпийнали дремеха на леглата покрай стената.
Момичето, което преди минута бе излязло да подиша чист въздух, влетя през вратата. Беше пребледняло, очите му гледаха стреснато.
– Някой крещи отвън!
Стоящите наблизо се спогледаха.
– Какво?
– Някой крещи като заклан!
Настана тишина. Хижарят и други двама мъже излязоха да видят какво става. Нейде в далечината пищеше жена. Мракът се бе сгъстил и не се виждаше на повече от десетина метра.
– Трябва да проверим какво е това чудо – обяви хижарят и изтича да вземе фенерчето си. Минута по-късно група от пет-шест човека се отправи с бърза крачка към източника на смразяващия кръвта вой.
Бързо я намериха. Беше дребничка, на около трийсет години. Лежеше до един пън и се гърчеше от болка. Обляното й в сълзи лице лъщеше на лунната светлина.
– Какво е станало? Какво ти е? – попита хижарят.
– Спънах се в коренището и паднах. Адски ме боли кракът. Не мога да помръдна. Моля ви, помогнете ми. Моля ви… умолявам ви… не издържам… – занарежда задъхвайки се тя.
– Спокойно, спокойно.
Те се струпаха около нея. Десният й крак бе извит неестествено настрани, очевидно бе счупен.
– Трябва да я пренесем в хижата. Вие я хванете под мишниците, вие – за здравия крак. Аз ще придържам пострадалия крайник с две ръце, за да не мърда.
– Моля ви, внимателно, много ме боли, много!
– Няма страшно, миличка, ще се погрижим за теб.
Понесоха я. Въпреки че се стараеха да няма люшкане, жената не спираше да стене. Внесоха я в хижата и я положиха на леглото в ъгъла. Тя бе бяла като платно, като че ли всеки момент щеше да припадне.
– Как се казваш? – попита хижарят.
– Кристина.
– С кого си в планината?
– Сама съм. Исках да направя нощен преход. Е, не ми се получи, за съжаление.
– Сама?
– Да, и друг път съм правила такива преходи.
Той внимателно събу обувката й и издърпа крачола на клина нагоре. Горната част на прасеца бе подута и посиняла. Счупената кост бе напънала кожата отдолу, аха да изскочи.
– Лоша работа. Ще извикам помощ, но спасителният екип, от опит знам, ще дойде чак сутринта. Ще се наложи да търпиш. – Той се обади по телефона и обясни какъв е проблемът – Някой да разбира от медицина? – попита туристите.
Никой не разбираше. Единственото, което можеха да направят, бе да дадат няколко аспирина на пострадалата й да подпрат крака й върху възглавници.
Свила ръцете си в юмруци, жената се взираше с трескав поглед в тавана. По бузите й бе избила нездрава червенина. Не спираше да стене.
Хората се умърлушиха. Празничното настроение бе угаснало. На никой вече не му бе до ядене и пиене.
Към единайсет часа всички си легнаха. В огромното помещение останаха да светят само няколко нощни лампи.
Тишина така и не настана. Кристина пъшкаше и стенеше през цялото време, а когато получеше остър спазъм, надаваше писъци. Понякога плачеше жално, понякога скимтеше като пребито куче. Мъките й очевидно бяха жестоки. Хижарят се сети да наложи подутината с лед, но ледът не помогна.
Туристите се изнервиха още повече. Не можеха да спят. Чуваше се мърморене и какви ли не още приказки:
– Тази няма да ни остави да мигнем!
– Моля ви, госпожице, опитайте се мълчите! Не сме длъжни да слушаме цяла нощ стонове.
– Все пак празник е, искаме да поспим!
– Не сме виновни, че от глупост сте се пребили в тъмното!
– Тази нищо чудно да оповръща всичко. Като я слушам как хълца…
– Защо ни разваляш празника!
След полунощ недоволството се засили и започнаха да се сипят заплахи:
– Млъкни ма, кучко!
– Иде ми да й запуша устата с парцал!
– Ако не мирясаш, ще ти отвъртя един шамар!
– Хайде, ако ще умираш, умирай, защото вече ни писна да те слушаме.
Кристина няколко пъти се извинява през сълзи и се моли да й простят, но не успяваше да запази мълчание за повече от минута–две. Цялото й същество бе проядено от болка.
Мечтаната тишина дойде рано сутринта. Кристина вече бе толкова изтощена, че силите й стигаха единствено да си поема въздух. Всички заспаха.
Хижарят се събуди пръв. Надигна глава. Леглото на Кристина бе празно. Наистина бе празно. Разтърка очите си. Бе абсолютно невъзможно тя да е станала. Скочи на крака и се огледа. Нямаше я. А бе толкова зле, че едва ли би могла да се придвижва с патерици. Не че в хижата имаше патерици.
Излезе навън. Кристина бе на стотина метра нагоре по склона. Крачеше бавно, забила поглед в земята. Дори не накуцваше, а той с очите си бе видял счупената кост, която се бе опитала да изскочи през кожата.
– Ама как! – възкликна той. Знаеше, че при подобно нараняване следват операции за поставяне на пирони или лежане в гипс месеци наред. Невъзможно бе тя да ходи.
– Хей! – ревна той. Кристина спря и се извърна. – Хей, какво става, за Бога?
Тя се усмихна и му помаха, после се провикна:
– Сбогом! Все още не сте готови! Но ти си много близо, за теб има шанс! Сбогом!
Махна още веднъж и продължи към върха.
Хижарят се върна. Другите все още спяха. Панерчето с великденските яйца чакаше търпеливо на масата.