автор: andromen

Защо не ми се пускат хвърчила,
не ми се газят локви, меси кал,
и бос не ми се пори синева,
през нивите на крайния квартал?…
Не бих дал нищо за парче цвекло,
което да деля с тайфата гладна,
и ни петак за счупено стъкло,
за да запаля огън покрай парка…
Фунийки да облизвам, снаряжен
за битки из усойните дворове,
да лапам от черница, вдъхновен
и да катеря дните си нагоре…
Да дрънкат джамините ми в ръка –
съкровища спечелил с два-три фаса,
притихнал в окосената трева
да гледам облаците през листака…
Защо не ми се пускат хвърчила,
Навярно тръгнах по връвчицата нагоре.
Сега се рея сам от другата страна –
далеч от детството, ала до къщата на Бога.