... не мога да повярвам на април със неговия хилавичък припек,
на птиците, помъкнали над Нил писма със йероглифи от Египет,
на залезите, проснали руна, да съхнат подир преспите на хълма,
на пълнолунни нощи без луна, в които чак ми иде да се гръмна,
на изгревите – пламъче в кюмбе –
и на лютежа в моите зеници,
на Кръста връз черковното кубе, където с векове не кацат птици,
на тричавите медийни лъжи, в които моят мил живот го няма,
на онзи, който исото държи! – макар че най горчи лъжата в храма,
на резедата в белите брези, на Шаро, зъзнещ в дворчето на баба...
Аз всяка нощ със: – Боже, помози! –
се кръстя върху черното на хляба.