автор: andromen

Тази сутрин усетих – отново съм жив!
Да не вярва човек. След толкоз години…
И си пия кафето под бетонния щрих,
сред олющени арки на панелни апсиди.

Дъбът ми, от детството, клони вперил във мен,
ме приветства бодряшки с нови филизи,
а южнякът фучи през простора зелен,
и засилва ефекта от оптични илюзии:

че още съм тийн, че не давам ухо
за болежки, за слабост, за цената на здрача,
а пък с дамите – горкото ми мъжко око,
без да иска, понякога само се закача...

че още ловя лунен прах по хълма от рими,
с бръмбари, драскащи строфи в кутия кибрит.
Късам бъз от петит да утолявам глада им,
като истинска майна – Филибелийски чешит.

И над злините въздишам, защото достойно ме има,
сред руините от нрави в древния град…
Утре пак ще съм жив, напук на житейската зима,
дори да се срути дувара, на онзи, задгробния свят !