автор: Azer

И мислех, че съм ти светулка,
че лъч ти давам да промушиш мрака,
когато е нахален и не чака
да ме целунеш и да ме изпратиш.
И мислех си, че съм ти мънисто,
заоблено и тъмносиньо,
което защитава и не дава
на чуждите очи със зло да те погледнат.
И мислех, че съм ти перце,
с което, перата си да подредиш и стегнеш,
нагоре да се вдигнеш гордо
и да полита мисълта ти, където да погледнеш…
А, всъщност ти ме бе забравил.
Като покривката на масата пред теб стоях
и ти не можеше и да ме видиш,
защото твърде прозаична бях,
раирана, с петна и йероглифи,
с чинии супа и трошици хляб.
И колкото да исках да извикам –
Ето, тук съм,
теб други те вълнуваха,
поезия намери само в тях.