автор: Alacant

Сънувах, че сънувам, че сънувам.
И в този двойно просънуван сън
сънувах, че в съня си песен чувам
на птиче някакво, запяло вън.
Макар да спях, очите си отворих
и там, в съня си, себе си видях.
Летях насън и - ама че история! -
криле размахвах. И с какъв размах!
Летях безстрашно, радостно, високо
и се смаляваше светът под мен,
отстъпваше, потъваше в дълбокото -
тъй незначителен, тъй победен.
А после във съня ми ми се стори,
/а в оня, другия, не сещах жар/
че огненото Слънце ей-там, горе
прошепна ми насмешливо: „Икар!“
Опитах се да се събудя. Късно!
Крилете ми обхвана ги пожар
и полетях във нищото, разпръсвайки
искри, пера и късчета кошмар.
Земята идваше - дори я чувах! -
за да ме блъсне. И тогаз, през сън
се сетих, че сънувам, че сънувам,
и че наяве чувам този звън.
Очи отворих, чувствайки умора.
Будилникът неистово звъни,
навън е ден, и слънцето е горе...
Там някъде един Икар гори.