автор: 0805

Излъжи ме, че поне един път си докосвал
самотата ми с върха на нежните си пръсти,
че си чувал как бодлите ѝ раздират кожата,
а от кръвта си нарисувал залез или съмване.

Излъжи ме, че сърцето ми е дълга недостатъчност
и фойерверките в очите ми изглеждат бледи,
че думите, с които сме вечеряли, не са камбани,
а огледало със език, във който се оглеждаме.

Излъжи ме, че поне веднъж си изкрещял от болка
със моя глас, когато лягам в нощната коприва.
Че късно сме срещнали, не ни е писано и толкова
по детски се държим, че някак си не ни отива...

И още дълго ми разказвай за моите раздели,
за бягствата ми и за тихата ми, неспокойна сянка.
И не спирай да ме лъжеш до декември, до неделя,
до когато искаш... Мене можеш – аз ти вярвам.