автор: mariq-desislava

Знам, че все някога ще ме търкулне
слънцето към теб, моя кръв,
мой необят недосънуван.

Ще те позная по тъгата,
закърпена със сянка,
надничаща от лицето ти -
смалено и капещо в небето
на пръстите ми.

И да се порежа на сърцето ти
пак не ще ме заболи,
с мъгливите си устни спираш
вечното мърморене на мрака,
а закъснялото ти тяло
закопчава последните остатъци от време.

Подръж ми за малко дъжда,
докато скочим с теб в остарялото детство
на пролетните изречения.
Докато сами не се превърнем
в последното стихотворение.